Леко разхлаби хватката си, давайки възможност на Ариф да си извърне главата.
— Няма да те предупреждавам, ти и сам разбираш всичко. Запомни — вие с полковника не можете да ме хванете. А аз вас — само за шест секунди. Знаеш, че не се шегувам. Той има ли оръжие?
— Струва ми се, да.
— „Струва ми се“ не ме устройва. Провери. Утре ще ти се обадя.
Гала излезе от сградата и без да бърза, се насочи към метрото. В главата му вече зрееше план. Време беше да се заеме с онази рижата.
Вече втора нощ Гордеев прекарваше в службата. Душата го болеше за Настя, особено след разговора й с Коротков. Колко ли я беше страх, горкичката! Все пак това не бе работа за жени. Но, от друга страна, тя така добре, така естествено се бе вписала в комбинацията, както едва ли би го направил един мъж. Гордеев мислено похвали Володя Ларцев, който, изготвяйки психологическия портрет на Павлов, бе ги предупредил да не го притискат и да не го принуждават да прибързва. Когато се опитваш да изнудваш някого и при това му даваш за размисъл броени часове, има опасност да не те приеме на сериозно. Натискаш го, сплашваш го, подтикваш го — значи позициите ти са слаби и се страхуваш, че жертвата може да размърда мозъчното си вещество и да съобрази, че не разполагаш с нищо срещу нея и че всъщност не си толкова страшен. Типичен метод за началническо въздействие — викове, натиск, обиди — и ти започваш да се чувстваш виновен, започваш да се оправдаваш, макар че греховете ти не са кой знае какви. У професионалния началник Павлов такава логика трябваше да сработи. И тя наистина бе сработила. Ако някой се държи спокойно, уверено и ти дава време да размислиш, значи „козът“ му е сериозен.
Гордеев разиграваше своята фина и сложна партия практически наслуки. Когато му съобщиха, че обектът е „посрещнал“ Павлов пред министерството, че го е проследил до дома на Ариф Муртазов, че е „гостувал“ на Ариф и се е насочил към проспект „Мир“, където е настанена Лебедева, той облекчено въздъхна. След двудневно буксуване схемата най-после бе заработила отново. Да знаеше и кой е той — този обект? По всички признаци това беше убиецът. Ами ако не бе така? Или пък беше убиец, но не този, който им трябваше?
„Дванадесет и половина след полунощ е. Настя сигурно пак не спи. Бедното момиче! Колко ли още трябва да чака, докато Гала се накани да я посети? Дали ще й издържат нервите?“ — мина му през ума.
Свърза се с тези, които наблюдаваха обекта.
— Седи върху перваза на прозореца във входа отсреща.
— Да не се е наканил там да нощува?
— Не мога да знам, ваше благородие. Да ида ли да го питам?
— Иди му помогни. Нека да си подремне. И момчетата трябва да си починат.
Гала седеше на перваза във входа срещу този, в който преди два дни беше влязла Лебедева. Умуваше как най-лесно да разбере номера на апартамента й. Преди не му се налагаше да се занимава с тези подробности, информацията винаги беше достатъчно пълна. Това се разбираше от само себе си — никой и нищо не биваше да го свързва с жертвата на нещастния случай. Не биваше да ги виждат заедно, а още повече пък нямаше право да се „осветява“, правейки справки. Такъв беше неотменният принцип.
Но този път го бяха накарали да работи по друг начин. Наистина и ситуацията беше различна. Ако всичко минеше така, както го бе замислил, нека да го видят, все едно после нямаше да могат да го намерят.
Дочу шум от двигател. Изпод свода се показа една кола, влезе в задния двор и спря пред входа на рижата журналистка. От нея слезе някакъв мъж, направи няколко несигурни крачки към входа, подпря се на стената и се спря. Личеше си, че е доста пиян. Колата отмина, а мъжът, очевидно решил да не се прибира вкъщи, залитайки, се довлече до пейката, седна и обхвана главата си с длани.
Гала скочи от перваза и бързо изтича надолу.
— Какво става, приятел, да не ти е лошо?
Постара се гласът му да звучи колкото се може по-съчувствено и дружелюбно. Пияният кимна.
— Ако искаш, да те изпратя?
— Не ща. Няма да се прибирам. Пак ще ми се разкрещи оная бясна кучка, цялата къща ще събуди.