— Какви клавиши? — не можа да го разбере Жерехов.
Гордеев скочи и се замята из кабинета, като ядосано разблъскваше изпречилите му се столове.
— Разбери ме, Паша, имаме си работа със сложна и добре организирана система, за която нищо не знаем. Приеми, че това е компютър с абонаментна мрежа за ползване. Павлов, Рудник, Иванов-Петров-Сидоров — всеки от тях, ако е абонат, може да натисне клавиш. Машината ще забръмчи, ще защрака и на монитора ще се появи някаква дума. Не тези абонати ме интересуват, за тях всичко знам. Интересува ме какво става в машината, докато тя бръмчи и щрака. Прав си, момичето няма опит, но има акъл и ще успее да направи това, което ние с теб не можем. Тя ще разглоби на части цялата тази машина.
— Ако остане жива — тихо рече Жерехов, отклонявайки поглед.
— Престани! — почти изкрещя Гордеев. — Аз се страхувам за нея не по-малко от теб. В краен случай ще оставим убиеца да избяга. Да върви по дяволите, и без това доказателствата са малко.
Жерехов работеше с Гордеев от дълги години, двамата представляваха своеобразна система на задържане и противовес. Рязък и необуздано смел, Гордеев, който не се страхуваше от никого и от нищо, се носеше през глава към цели, видими само за него. Обстоятелствен и консервативен, Павел Василиевич Жерехов, макар че беше по-млад от Гордеев, изпълняваше ролята на мъдрия старец, който бди над изключително палавото си внуче и го следи да не падне в реката, да не прескача огради и да не си играе с кибрита. За главното бяха единомишленици, но в методите си коренно се различаваха.
— Тогава защо е всичко това? — продължаваше да настоява Жерехов. — Павлов не те интересува, готов си да пуснеш убиеца. Толкова усилия, толкова тревоги и всичко това заради информацията, която я получиш, я не. Не мога да те позная, Виктор.
— А аз пък теб не мога да позная — вече по-спокойно му отговори Гордеев. — Ти не по-зле от мен виждаш накъде сме тръгнали. Времето на тази престъпност, с която сме свикнали, свърши. Тя си имаше свои закони, свои правила на играта, но това вече го няма. Променя се страната, променят се политиката и икономиката, а заедно с тях се променя и престъпността. Това са съвсем нов тип престъпници и ние не сме подготвени да ги залавяме и да работим по изобличаването им. Ето че ни се дава шанс поне мъничко да се научим. Пренареди си най-после гънките на мозъка по друг начин, признай поне пред себе си, че и в нашата работа могат да възникнат ситуации, в които процесът на познание е по-важен от резултата. Това може да е в ущърб на днешния ден, но е от полза за утрешните дни. Днес няма да разкрием едно убийство. Малко ли „висящи“ имаме? Затова пък за утрешните „поръчкови“ убийства ние ще бъдем напълно подготвени.
— Главата ти ще откъснат за такива мисли, Виктор. Къде се е чуло и видяло съзнателно да не разкриваш престъпление, при това убийство на офицер от милицията.
— Нека я откъснат — махна с ръка Гордеев. — Тридесет и една година съм прослужил, ще изляза в пенсия. И без това със сегашната си заплата мога да купя на жена си само два чифта обувки. Няма да се вкопчвам за стола си. Но вие дълги години след това ще ми бъдете благодарни, ако успее това, което съм замислил.
— Генералът сигурно не знае за твоя наполеоновски поход, нали?
— Разбира се, че не знае. Павлов има достъп до него.
— Какво ти дава основание да смяташ така?
— Опита се чрез генерала да разбере дали Анастасия не е надушила нещо по делото на Филатова.
— Но защо? Защо точно Каменская?
Гордеев доволно се усмихна. „Ето ти го доказателството, Пашенка, че не съм сбъркал, когато взех при себе си неизвестното на никого девойче от районния отдел. Колко се противи ти тогава!“
— Защото така — бавно и солидно произнесе той и направи пауза. — Ето ти например не ми вярваше, като ти казвах, че има хляб в нея. И сгреши. А аз се оказах прав. Да, тя не знае някои неща. Да, няма опит в други. Но репутацията също е оръжие, при това немаловажно. Знаеш ли, Паша — добави Гордеев, спирайки се зад гърба на своя заместник, — честно да си призная, и на мен не ми беше известно. Едва когато генералът ме извика и започна да ме обвинява, че Настя ми била любовница, разбрах, че този, който го настройва срещу мен, се интересува главно от Каменская. Това означава само едно — някой му е подсказал, че най-голямата опасност идва точно от нея. Разбира се, в първия момент ми стана обидно. Излиза, че ние всичките останали не сме в сметката. Аз тридесет години работя в следствието и престъпниците не ги е страх от мен, а тя е тук само от шест и вече й се носи славата. Точно тогава осъзнах, Пашенка, че престъпниците вече са други. Затова те не се страхуват от старата школа, разбират, че логиката ни е друга, мисленето ни е друго. Дори и навиците ни са други. А Анастасия е по-особена. Щрака й умът, което означава, че съм прав.