— Е, добре, да предположим, че си прав — примирено отвърна Павел Василиевич. — И да предположим, че си много смел и не се страхуваш от нищо. Но за Бога, обясни ми, няма ли някакъв друг начин да установим дали този, когото пасем, е убиецът на Филатова? Наистина ли е толкова важно да стоим и да го чакаме кога ще дойде да убива Настя? Пфу — с досада добави той, — страшно е дори само да го кажеш.
Гордеев въздъхна, седна зад бюрото си и прокара ръка по плешивото си теме.
— Не знам, Паша. Нищо друго не можах да измисля. Тоест начини много, но мен ме е страх да не го подплашим. Сто на сто съм сигурен, че не носи в себе си оръжие и документите му са изрядни. Така че ако го заловим предварително, нищо не можем да докажем. Не искам да го задържам незаконно. Знаеш какви са ми принципите и няма да отстъпя от тях, дори и заради този „поръчков“ убиец. А ако се окаже, че не е убиец, а някой, който му върши черната работа, чисто и просто ще провалим целия план. Имаме улики, по които можем само да съдим дали този човек е бил в жилището на Филатова. И какво от това? Кога е бил там? Как можем да докажем, че е бил там в момента на убийството, а не примерно час или ден по-рано? Ние, Паша, имаме само повод да си поговорим с него, но основанията ни да го задържим, а още повече да го арестуваме, са равни на нула.
— Тогава какво се мъчиш да направиш? Ще чакаш да започне да убива Настя и тогава ще го хванеш с голи ръце? Ти май не си с всичкия си!
— Чакам да ми донесе доказателства. Сам да ги донесе, собственоръчно.
— Ами ако не ги донесе?
— Тогава ще кажа, че ти си бил прав, а аз не съм бил. Ще оставя в твои ръце отдела и ще си замина опозорен.
Рано сутринта на същия ден някой звънна на Ларцев.
— Той иска да замина с него.
— Кога?
— Ще се срещнем след час.
— Обясни ли защо? Нали сте му дал адреса?
— Иска аз да го запозная. Както се казва, свой човек съм, не съм хванат от улицата.
— Добре, заминавайте. Бъдете само по-сдържан. И не му пречете, нека да прави всичко, което сметне за необходимо. Можете дори да му помогнете.
Когато се разбра, че наблюдателите са изпуснали обекта, по поръчение на следователя Ларцев разпитваше в следствения изолатор четирима задържани. Делото се водеше от Константин Михайлович Олшански, който подробно беше инструктирал Володя. Харесваше му да работят заедно, Ларцев беше май единственият от сътрудниците на Гордеев, към когото Олшански се отнасяше не просто със симпатия, а с огромно професионално доверие. Придирчив, педантичен, невероятно взискателен, Константин Михайлович имаше авторитет на човек, който познава работата си перфектно, но повечето оперативни работници и особено експертите не обичаха да работят с него. Непрекъснато му се струваше, че те нещо ще пропуснат или ще забравят при огледа на местопроизшествието, беше напълно непоносим, гонеше ги и се разпореждаше като господар. И макар всички да знаеха, че е прав, много от тях се обиждаха от неговата безапелационност, граничеща на моменти с чисто грубиянство. Единствено с Ларцев той говореше не просто любезно, а дори ласкаво, признавайки си, че разпитите на Володя са много по-добри и по-резултатни от неговите собствени.
Ларцев също като Гордеев беше прекарал нощта на „Петровка“. Излизайки в осем сутринта от кабинета си, той понечи да доложи на полковника за телефонния си разговор, но когато открехна вратата, видя, че Колобок спи, изтегнат в креслото си, с разкопчана яка и изкривена вратовръзка. Дожаля му да го буди и реши, че ще му звънне по-късно.
В кратките паузи между разпитите отново опита да се свърже с него, но не успя — на два пъти даваше дълго време „заето“ и веднъж никой не вдигна. В интерес на истината този разговор не беше наложителен. Ларцев знаеше, че следят обекта, и по принцип нищо ново нямаше да каже на Колобок. Освен едно, може би. Но то можеше да почака, не беше толкова спешно. Ларцев смяташе, че е свършил всичко, което бе необходимо в тази ситуация. На излизане от следствения изолатор направи още един опит да се свърже с Гордеев, но отново безрезултатно. Обади се и вкъщи.
Слушалката вдигна десетгодишната му дъщеричка Надюшка.
— Тате! — задави от плач тя. — Ела си веднага! Откараха мама!
— Къде я откараха? — изтръпна Ларцев. — Нали още е рано.
Жена му беше бременна в деветия месец.
— Откараха я! — ридаеше детето. — Стана й лошо.