Това, което Настя правеше насаме с Гала, се наричаше „разклащане на махалото“. Лека шегичка, после спокойно, с нищо не ангажиращо бъбрене, след това по-груба, по-предизвикателна шегичка, след това пак идваше ред на задушевен разговор — и така по вертикала нагоре. Сега й предстоеше да завърши периода на шегуването с някоя оскърбителна грубиянска нападка, след което да премине към нещо по-сериозно. Тя вътрешно се подготви.
— Има един начин да ми докажеш, че не си ченге. Тъкмо ще убием два заека едновременно — ще се убедиш, че жилището ми не се подслушва. Как ти се струва такъв вариант?
— Става. Казвай.
Настя направи крачка към него, постоя, сякаш размишляваше, след това с бързо движение разтвори халата на убиеца. Бавно и „плътоядно“ огледа загорялото му мускулесто тяло. Беше чисто, нямаше татуировки. Изясни си това, което я интересуваше.
— Е, домошарино. Готвенето и прането си ги изучил, да те видим как се справяш с останалото. Вие, ченгетата, нямате право да се чукате със заподозрените. За такова нещо и пагоните могат да ви смъкнат. Ето ти възможност да ми докажеш, че те е пратил Павлов, а не някой от „Петровка“ — бавно проговори тя.
— Да не съм ти машина? — възмути се Гала. — Може да не ми се иска. Може да не ми харесваш. Уморен съм, в края на краищата.
— Значи не само че си ченге, но си и импотентен — замислено кимна Настя, сякаш разглеждаше под микроскоп много рядък вид микроби. — Така е, работата ви е тежка, изнервяща. Жалко. Можехме да отстраним недоразуменията. Ще трябва да измислим нещо друго, щом не си се научил да използваш сексуалните си способности за благото на Родината и за нашата съвместна работа.
Тя седна на перваза на прозореца, обърна се с гръб към Гала и запуши, издухвайки дима навън. Замълча и наум преброи до сто.
— Хей, теб страх ли те е от смъртта? — тихо попита.
— Ларцев няма в нито една болница — докладва Доценко. — Но има Наталия Константинова Ларцева, на тридесет и шест години, докарана с „Бърза помощ“ в четиринадесет часа, живееща на улица „Олховская“.
— Това е жена му — вдигна глава Гордеев. — Какво й е?
— Починала е преди половин час. И бебето също.
— Господи! — изохка Виктор Алексеевич. — Господи, каква мъка! Каква мъка… Сигурно през цялото време, докато сме го търсили, той е бил в болницата.
Гордеев трескаво разсъждаваше как да помогне на Володя Ларцев, който наведнъж бе загубил и жена си, и бъдещото си дете. Чудеше се и какво да прави с Гала — наемният убиец, който се намираше на някакви си двеста метра оттук.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Гала не се страхуваше от смъртта. Много пъти бе я виждал отблизо. Нещо повече, той самият я носеше на хората. Но в негово изпълнение смъртта не беше нито страшна, нито мъчителна. Щеше му се да вярва, че и собственият му край ще бъде лек и мигновен. По принцип човек би трябвало да се страхува само от онова, което не се случва на всички. А щом това е неизбежно, щом непременно ще умреш, то какъв смисъл има да се плашиш? Боиш се или не се боиш — краят е един и същ. Пък и нямаше кой знае колко радост в живота му, че да съжалява за него.
На времето, когато той — недоучил студент по медицина — се срещна с „кръстника“ си, като наивен глупак си помисли, че животът в престъпната организация е един вечен празник. Огромните пари, които му плащаха за изпълнението на една-две поръчки годишно, му позволяваха да води напълно осигурен живот — през лятото да ходи на море, да си купува най-скъпите курви, да пие хубав коняк. Но с течение на годините все по-ясно съзнаваше, че ако иска да получи нова поръчка, трябва да живее скромно, незабележимо и предвидливо. Самотата беше цената на тези големи пари. Гала знаеше, че когато умре, никой няма да тъжи за него. Дори никой няма и да забележи, че него вече го няма. Струваше ли нещо такъв живот, та да съжалява за него? И от затвора не се плашеше. Винаги имаше под ръка една спасителна таблетка, която да му спести следствието и съда.
Но въпросът на Настя го свари неподготвен. Защо трябваше да обсъжда тези неща с една напълно непозната жена? От друга страна, се зарадва, че тя изостави хлъзгавата, деликатна тема и престана да го дразни. Не искаше близост с нея, поне не и сега.
Навън започна да просветлява. Гала седеше във фотьойла, а Настя на пода до него. Убиецът и неговата бъдеща жертва тихо си говореха за смъртта.
— Не е страшно да умреш, стига да не изпитваш болка — каза тя, сякаш беше прочела мислите му. — Ами ако всичко, което пише в книгите, е вярно? Животът след смъртта сигурно е много по-добър от действителния. Ти как мислиш?