— Не знам. Не съм чел такива книги.
— Интересно, дали Павлов се бои от смъртта?
— Такива като него винаги се боят. Иначе отдавна да се е застрелял, вместо да вдига крепости около себе си. А той все се пази, все се надява на нещо. И виж докъде я докара.
— Бълха го ухапала! — пренебрежително тръсна глава Настя. — Ще се изръси сто и четиридесет хилядарки и ще продължи да си живее спокойно. За какво му е да се самоубива? Този екземпляр на ръкописа е последен, друг наистина няма. Никой повече няма да го закачи.
— Ти нищо не знаеш…
— А ти да не би да знаеш повече? — недоверчиво проточи тя.
Гала си премълча и мислено се наруга за невъздържаността си. „Как можах да се изтърва така пред нея?! Добре, че нищо не забеляза.“
Опита се да отклони опасната тема.
— Колко време ти трябва да се приготвиш?
— Какво, време ли е вече? — трепна Настя.
— Спокойно, рано е още. Просто искам предварително да си разчета времето.
— Далече ли ще ходим?
— Не е твоя работа. Попитах те нещо — студено й рече Гала.
— Нали ти отговарям. Зависи от това къде ще ходим. Трябва да обмисля какво да си облека. Ако съм с дънки и маратонки, бързо ще се приготвя, но ако ще ходим на някое по-прилично място, ще ми отнеме повече време. Плюс душа, муцуната си да начервя, това-онова, девето-петнайсто. Нали разбираш?
— Отиваме на среща с Павлов. Това имай предвид.
Не беше така лесно да се обърка Гала.
— В такъв случай ми трябват от четиридесет и пет до петдесет минути.
— Каква точност — иронизира я той. — Според мен нито една жена няма реална представа за времето и затова винаги закъснявате.
— О-о, Михрютка, ти си бил главен експерт по жените. Личи си. Импотентните най-добре разбират от жени.
„Ама че си глупак! Сам си го изпроси! Не си пъхай пръста в устата й, че хапе! Една непредпазлива думичка — и веднага те намаза с говна!“ — мина му през ума.
— Какво каза? — сепна се Гордеев. — „Муцуната си да начервя, това-онова“ и нататък какво беше?
— Пето-десето — подсказа му Шестак.
— Не, друго беше. Просто ме парна по ухото.
— Девето-петнайсто — обади се Миша Доценко.
— Какво ли може да означава това? — напрегнато разсъждаваше полковникът. — Тя никога не е използвала тази фраза. Нещо трябва да означава. Мислете, бързо!
„Всичко е безсмислено — терзаеше се Настя. — Няма да го хванат. Но нищо по-добро не можах да съчиня. Гала е твърде умен, за да се опитам да предам информация по някакъв друг начин. Цялата ми надежда сега е в тях. Поне да знаех кой от нашите в момента ме слуша. По-лесно бих се ориентирала какво да говоря.“ — Гладна съм — капризно каза тя. — Да идем в кухнята. Заплюх се, ти готвиш! При теб по-добре се получава, Михрютка.
— Девет-петнадесет, девет-петнадесет — тъпо си повтаряше Коротков, седнал на задната седалка в микробуса. — Да е някакъв адрес: номер девет, апартамент петнадесети? Или обратно — номер петнадесет, апартамент девети? Да е номер на кола — нула, девет, петнадесет? Или петнадесет, нула, девет? Какво още може да е?
— Да не е час за тръгване на електричка от някоя гара? — предположи Доценко.
— Звъни, проверявай — разпореди се шефът му.
— Може да е някакъв телефонен номер, започващ с деветстотин и петнадесет или със сто петдесет и девет — налучкваше Коротков.
— Сто петдесет и девет — това е на проспект „Ленинградски“. А деветстотин и петнадесет? Коя ли е пък тази АТЦ?
— Ей сега ще изясня — скочи Юра.
Но нито едно от предположенията дори малко не се доближаваше до информацията, която Настя искаше да им предаде.
— Ще възразиш ли, ако опека месо? — учтиво я попита Гала, изваждайки от камерата парче свинско. — В микровълновата фурна бързо ще се размрази.
Беше решил през оставащото време да не се поддава на нейните подигравки, да спазва добрия тон и да бъде абсолютно невъзмутим. Дори и ако нарочно се държеше нагло и предизвикателно, той нямаше да се хваща на въдицата й. Но на Лариса сигурно й беше омръзнало да го дразни. Беше притихнала, сякаш усещаше предстоящата си смърт. И отново Гала изпита към нея нещо, което наподобяваше жал.
— Не възразявам — необичайно меко отговори тя. — Поне да си хапна за последно.
Едва след няколко минути Гала разбра, че пак е направил грешка. Но беше късно да я оправя. Нима наистина вече беше изхабен? Само през последния един час беше допуснал две грешки. Първо в разговора, за Павлов, а сега и когато тя произнесе това „за последно“. А той, кретенът, си бе премълчал, вместо да се учуди защо пък „за последно“? Премълча си, защото беше казала истината. Трябваше да се опита да я отвлече от тези мисли.