Изведнъж Колобок направи нещо, което никой не очакваше. Той не зададе нито един въпрос, не даде никакви указания. Просто закри съвещанието.
— Ясно. Благодаря. Всички са свободни с изключение на Каменская. Анастасия, излез от този ъгъл.
Виктор Алексеевич се надигна от огромното си началническо бюро и се заразхожда напред-назад. Не можеше да седи дълго време на едно място. Настя се измъкна от убежището си, където мълчаливо бе прекарала цялото съвещание, и седна до прозореца.
— „Синдромът на Разколников“ твоя работа ли е? — спря се за миг Колобок и й хвърли поглед изпод вежди.
— Моя — тихо потвърди Каменская. — Недоволен ли сте?
— А Шумилин — и той ли е твоя работа?
Гордеев пренебрегна въпроса й, макар прекрасно да знаеше колко важно е за нея да чуе поне една поощрителна думичка.
— И той — трепна гласът й.
— А заподозреният по делото за манекенката? Ти ли ги посъветва да го оставят да се пече на бавен огън?
— Виктор Алексеевич, аз се надявах, че…
— Знам — прекъсна я Гордеев. — Каза ми. Все още не ме е налегнала склерозата.
Настя беше почти готова да се разплаче. Шефът й сигурно не бе доволен от нея, сигурно не бе оправдала надеждите му. Всяка оперативка за Настя Каменская беше мъчение, имаше чувството, че седи върху буре с барут, което ще се взриви при най-малката грешка от нейна страна, и тогава всички ще й се присмиват и ще я сочат с пръст: „Вижте я Каменская със синята кръв, не ходи на акции, не участва в задържания, не я внедряват в престъпни групировки. Седи си в топлия кабинет, пийва си кафенцето и се прави на гениален мислител и комбинатор!“ Настя знаеше, че много от тях не само че мислеха така за нея, но и говореха зад гърба й. От друга страна, тя работеше при Колобок вече шеста година и през това време имаше много сполучливи находки, беше подсказвала твърде остроумни решения, с които можеше да се гордее. Имаше, разбира се, и грешки, но с тях светът не свършваше, нито пък бурето с барут се взривяваше.
На пръв поглед работа й наистина изглеждаше като кабинетно безделие. Гордеев я беше взел на „Петровка“ от районното управление, след като беше висяла два дни над статистическите бюлетини за престъпността в града и изведнъж бе обявила, че северно от Москва се е появил хомосексуалист, който има безпрепятствен достъп до наркотици. Този свой извод Настя беше обосновала с това, че броят на кражбите, извършвани от момичета, в тази част на Москва е нараснал значително в сравнение с кражбите, извършвани от момчета, от което следваше, че има нещо твърде привлекателно за малолетните, но цената на това „нещо“ е различна за момчетата и за момичетата. Развивайки тази мисъл, Настя чисто интуитивно, както й се струваше, беше намерила корена на злото. Голям смях падна тогава, присмиваха й се, историята се превърна във виц и този виц стигна чак до „Петровка“ 38. На този виц не се беше смял само Колобок. След известно време той се беше отбил в отдела за борба с наркотиците, а оттам право в „Личен състав“. Както се беше изяснило, измисленият от Настя човек действително съществуваше.
Гордеев бе взел Настя при себе си с една-единствена цел — искаше да има в своя отдел собствен аналитик. На практика Каменская не умееше да върши много неща — не се занимаваше със спорт, не бягаше, не стреляше, не владееше самбо. Но затова пък умееше да мисли и анализира. Глупак бе този, който си мисли, че всички го могат. Виж от сто възможни да набереш в стрелбата деветдесет и осем — това да! Гордеев не беше глупак и не се страхуваше от никого, затова назначи Настя на длъжност старши инспектор. И никога не съжали за това свое решение. Тя работеше върху всички престъпления, с които се занимаваха детективите от неговия отдел. Предлагаше версии, измисляше начини за техните проверки, оправяше се с купища информация и мислеше, мислеше, мислеше. Имаше феноменална памет, а също и способността мигновено да извлича от нея нужните сведения.
Признанието от страна на Гордеевите детективи не дойде веднага. Раздразни ги най-вече фактът, че полковникът настоя да й бъде даден отделен кабинет — нещо, което на „Петровка“ никога не се бе случвало. В началото дори я наричаха „телефонната госпожичка“, задето по цял ден си седи в кабинета. Бавно и трудно, но все пак признанието дойде. И сега тези, с които тя работеше пряко, не даваха прашинка да падне върху главата й. Въпреки това Настя се намираше в състояние на хронична тревога и непрекъснато се страхуваше да не се разочароват от нея.