Той противно намигна и дрезгаво се закашля.
— Александър Евгениевич ми поръча да дойда по-рано. Отвори ни, ще го почакаме — уверено му нареди Гала.
— Ще ви отворя, ще ви отворя, щом стопанинът така е заповядал — закима пазачът.
Кучето се спря, оголи зъби и изръмжа.
— Тихо, тихо — успокои го той. — Не ги ли познаваш, наши хора са. Този човек вчера идва, не помниш ли?
„Ама че странен пес — помисли си Настя. — Изглежда стар и болен, а очите и зъбите му са като на млад. И е породист, макар че по него има повече кал, отколкото козина.“
Тя бързо огледа двора — нямаше къде да се скрие. Съседните вили бяха далеч, пък и всички алеи, водещи към тях, се виждаха като на длан. „Къде са нашите? Да не са вътре? Ако Гала се усъмни в нещо, ако чуе и най-малкия съмнителен звук, веднага ще ме вземе за заложница. Няма да ме пусне нито на крачка от себе си. Какво каза този омърлян пазач? Че Гала вчера е идвал? Значи правилно съм се досетила. Той е правил рекогносцировка и е планирал мизансцена. Трупът на Павлов, трупът на шантажистката, а край тях — доказателствата. Павлов убива шантажистката и като разбира какво е направил, извършва самоубийство. А какво се кани да прави с пазача? Нали той ще бъде свидетел? Сигурно ще ме убие, ще се престори, че си тръгва, ще се сбогува с него и после незабелязано ще се върне. Вчера не си е губил времето — всички възможни изходи е огледал. Някъде тук трябва да има заключена врата. Но къде?“
Пазачът приседна на пейката и започна да търси ключовете.
— Ето, дръж — подаде връзката на Гала. — Отключи си сам. С този крак ми е трудно да се качвам по стъпалата.
— Да вървим — кимна Гала на Настя.
„Не трябва да влизам в къщата. В никакъв случай. Ако вътре има засада, мога да им попреча. Или той ще ме хване и ще ме държи пред себе си като заложница, или ще се окажа на линията на огъня. Какво да правя? — трескаво разсъждаваше тя. — Как да не вляза в къщата, без да предизвикам подозрения? И къде е тази заключена врата? Къде е?“
Отляво се разнесе заплашително ръмжене. Овчарката се приближи към Настя и муцуната й не бе никак дружелюбна. Настя машинално погледна надясно, търсейки път за отстъпление от враждебно настроеното животно. Никога преди не се беше страхувала от кучета, винаги бе успявала да намери общ език с тях. Но този пес не й вдъхваше доверие.
Лекичко се отдръпна и пак се огледа. На около десетина метра забеляза металната врата на бараката, заключена с внушителен катинар.
— Приберете кучето — рече сърдито.
— Не бой се, няма нищо да ти направи, то е добро — отговори й пазачът и някак странно я изгледа.
Кучето заръмжа още по-силно. Настя безпомощно потърси с очи Гала, който се беше качил на верандата и отключваше вратата с гръб към нея.
— Махнете най-сетне това куче! — нервно извика.
Гала се обърна. На лицето му беше изписано неприкрито злорадство.
— Не бой се, не хапе. Просто не те харесва. Такива вредни като теб през девет баира ги усеща — саркастично я информира.
Стопанинът на кучето равнодушно ги гледаше, без да прояви ни най-малко състрадание към Настя.
Тя направи още крачка надясно и кучето веднага я последва.
— Влизай в къщата — заповяда й Гала.
— Не мога, страх ме е — жално отвърна Настя, като продължаваше да отстъпва надясно към бараката.
Кучето, което упорито я следваше, изведнъж яростно залая.
— Ей, човече — ядосано подвикна Гала. — Прибери си песа. Стига си се правил на глупак.
До бараката оставаха само няколко крачки. Настя през глава се втурна към желязната врата, блъсна я с рамо и изчезна в тъмнината…
Нататък всичко стана някак много бързо, тихо и делнично. Операцията, която бяха подготвяли и разработвали повече от две седмици, приключи само за няколко минути без нито един изстрел.
Настя дойде на себе си от нечие горещо дишане право в лицето й. Протегна ръка, напипа кичур козина и веднага след това един грапав език я близна по бузата. С мъка се надигна. Рамото, с което беше блъснала вратата, я болеше нетърпимо. „Глупачка такава! — рече си, — можеше да се досетиш, че е необходимо само леко бутване.“ След малко разбра, че при падането си е ожулила коляното и си е счупила токчето.
Предпазливо погледна навън. Гала вече беше с белезници и тъкмо го качваха в колата. Колко ли време се бе търкаляла в тази барака? Излезе, седна направо на земята и с тъга заразглежда повредената си обувка и кървящото си коляно. Май и главата си беше ударила…
— Бойните загуби ли оценявате? — чу до себе си насмешлив глас.
Вдигна глава, видя куция пазач и измъчено му се усмихна.