— Добро куче имате. Нападна ме, но после ми се извини.
— Не ви е нападнало — сериозно й отговори той. — Просто добре се подчинява на команди. Пълно разбирателство цари между нас.
Настя сбърчи чело.
— Искате да кажете, че… Ами да, трябваше сама да се сетя.
Тя с шеговита досада захвърли обувката си, опита се да се разсмее и изведнъж високо се разрида. Това си беше класическа истерия — когато след дългото напрежение е достатъчен и най-слабият емоционален тласък. Сълзи се стичаха по бузите й, ридания разтърсваха раменете й. Изхлипа, хвърли се на врата на „пазача“ и зарови лице на гърдите му.
— Успокой се, хайде, успокой се — започна да я утешава той, галейки я нежно по гърба. — Всичко свърши, всичко ще бъде наред. Ти си истински юнак. Хайде, миличка, стига си плакала, виж, шефът ти идва насам. Хайде, красавице, изтрий си очичките.
— Трябвало е да станеш бавачка в някоя детска ясла — разнесе се умореният глас на Колобок. — Кой те е учил така добре да утешаваш момиченца?
— Цял живот с кучета се занимавам, Виктор Алексеевич. Какви ли не думи ти идват наум, когато се наложи да успокояваш някое от тях. Случвало ми се и по цял час да ги уговарям.
Настя подсмръкна и се отдръпна от широката уютна гръд на „пазача“.
Гордеев чак подсвирна.
— Бива си те, Анастасия! Имаш ли огледалце? Къде ти е чантата?
— Сигурно е останала в бараката.
— Кирил, донеси чантата, моля те — тихо рече „пазачът“.
През вратата, без да бърза, излезе овчарката, стискайки старателно със зъби Настината чанта.
— Странно име има кучето ти — учуди се полковникът. — Мислех си, че не е прието кучетата да се наричат с човешки имена.
— В родословното му дърво е записано такова име, че цяла седмица ще ти трябва, докато го изречеш — махна с ръка „пазачът“.
— Между другото, Анастасия, запознай се с Андрей Чернишев, близък приятел и колега на нашия Ларцев, от областното управление.
— Много ми е приятно — измънка Настя, отвори пудриерата си и се огледа. — Господи, ама че съм картинка!
На лицето й имаше високохудожествена смес от прах, кал и разтекла се козметика — особено там, където беше минал кучешкият език. Тя превърза коляното си с носната кърпичка, събу оцелялата обувка и понечи да стане.
— Андрюша, закарай я вкъщи — разпореди се Гордеев.
— А вие?
— Аз ще почакам Александър Евгениевич. Иначе ще се покажем невъзпитани — човекът ще пристигне с толкова пари и няма да намери никого.
Настя вече се беше посъвзела.
— Между другото, защо му е този гараж? Да не би да има кола?
— И още как. Само че икономисва бензина, затова рядко я кара. В Енск е карал само с краден бензин, но явно че тук, в Москва, още не се е запознал с когото трябва.
— И много ли пари ще носи? Интересно, на колко се оценява моето убийство?
— Любопитството ти е много нездраво, Анастасия. По-добре ми кажи защо накара Гала да се изкъпе.
— Исках да се съблече. Той сложи дрехите си на пералнята, а аз се облегнах на тях. Нали завесата в банята на вашия син не е прозрачна? Е, вярно, че успях само джобовете на ризата му да пребъркам. И добре, че аптечката стоеше върху пералнята. Но ръцете ми трепереха, сякаш крадях кокошки.
— Лошо. Глупаво си рискувала. Но понеже ти е за пръв път, ти прощавам.
— Намерихте ли оръжие у него при обиска?
— Намерихме една хитра играчка. Електрошокова мини палка с размери на джобно фенерче. Човек губи съзнание за петнадесет-двадесет минути, които са напълно достатъчни, за да инсценираш каквото си поискаш.
— Ето значи с какво е причакал Филатова до входната врата — замислено рече Настя. — Сигурно и мен се е канел със същото нещо… И все пак, Виктор Алексеевич, на колко е оценена смъртта ми?
— Убийството на човек обикновено струва колкото хубава кола. Сама можеш да пресметнеш, отчети и инфлацията.
— Наше производство или чуждо?
— Чуждо, разбира се. Това са все пак поръчкови убийци от висша класа. Обикновените килъри струват по-евтино.
— Виж ти — поклати глава тя, — колкото цял автомобил. При това съм куца. Андрей, карайте ме като безценен товар.
И като се опираше о ръката на брадясалия „пазач“, закуцука към колата.
Търпението й стигна само докато Андрей излезе на магистралата.
— Нищо ли няма да ми разкажете?
— Вие питате — ние отговаряме — пошегува се той. — Струва ми се, че бяхме минали на „ти“.
— Ти кога се появи тук?
— Вчера сутринта, веднага след като Ларцев разбра, че те се канят да се срещнат във вилата.
— Кои „те“?