Това беше последната капка. Гала се пречупи.
— Знаеш ли от какво най-много се страхувах? — говореше на другия ден Гордеев на Настя. — Страх ме беше да не си сбъркала прякора и Филатова изобщо да не е била убита от Гала. Тогава цялата комбинация щеше да иде по дяволите. Нищо нямаше да свършим. Нямаше да мога да компрометирам убиеца в очите на работодателите му, а планът включваше и това. Хайде признай си, Анастасия, наслуки ли го посочи?
— Почти — усмихна се тя. — Любовта му към историята го издаде. Ето, вижте.
Тя постави пред шефа си една снимка на полица с книги и дреболийки.
— Още от самото начало тази снимка ме смущаваше, само дето не можех да реша какво не й е наред. Все я гледах, мислех и нищо не измислях. И когато ми поставихте задачата с прякорите, някакъв механизъм в главата ми сработи. Тези стъклени фигурки са символи на годините по източния календар. Тигър, маймуна, петел, овца и така нататък. Не съм ходила в жилището на Филатова, но Зубов беше направил много снимки, от които разбрах, че там цари идеален ред и всяко нещо си е на мястото. Най-вече си личеше по събраните съчинения. А в подредбата на фигурките имаше някаква… ъ-ъ… неправилност ли, как да го кажа. Уж всички бяха подредени по реда, който следваха в календара. Всички с изключение на тези двете — змията и овена. Те са една до друга и леко под ъгъл, макар че в календара не са в тази последователност. Галските племена са имали езическо божество — змия с глава на овен. Убиецът е прекарал в жилището на жертвата много време, явно му е доскучало и си е намерил развлечение — решил да провери как ще изглежда змията, ако й се присади овча глава. За него поредността на фигурките не е имала значение и затова не ги е върнал по местата им. Пък може и да е забравил или нещо да му е отвлякло вниманието.
— Ама че работа — поклати глава Виктор Алексеевич. — И от такава дреболийка ти успя да направиш извод? Добре, че разбирам едва сега. Тогава, когато ми се обади, гласът ти звучеше толкова убедено, че аз изобщо не се усъмних в твоите „железни“ изводи.
— Да, но изводът ми се оказа правилен — възрази Настя.
— Ще видим — позасмя се Гордеев. — Ще попитаме Гала какво мисли по този въпрос.
Следобед полковникът пак разпитва задържания. Когато го отведоха, Виктор Александрович се отби в кабинета на Каменская.
— Е, Анастасия, имаш една бутилка от мен. Ама и мен си ме бива! — рече й сияещ. — Как можах да разпозная в онова сополиво момиченце такъв гениален детектив?
— Какво се е случило?
Настя вече беше „потеглила“ по друго дело и затова в първия момент не разбра за какво става въпрос.
— Анастасия, аз съм обикновен мужик и нямам задръжки. Взех, че попитах Гала за фигурките и езическия бог.
— И той какво ви отговори?
— Представи си, потвърди го. Оказа се, че си била права. Макар че още не мога да повярвам в това. Между другото, Лесников не се ли е мяркал? — рязко смени темата Гордеев. — През последните дни съвсем изоставихме делото на Шумилин.
— Там всичко е наред, Виктор Алексеевич. Ковальов не само че си изми ръцете, ами и Виноградов подкрепя. Така че Олшански и Лесников работят с всички сили.
— Е, слава Богу — въздъхна Гордеев.
Миша Доценко и Юра Коротков до уши затънаха в писания на отчети за операцията. Един въпрос не даваше мира на Миша и накрая той реши да го зададе:
— Юра, какво ли би станало, ако Гала се беше съгласил с Настиното предложение?
— С кое предложение? — вдигна глава Юра.
— Ами с онова, да преспи с нея, за да й докаже, че не е от милицията. Нима наистина щеше да й се наложи да…
Миша не довърши фразата си. Все още беше твърде млад този старши лейтенант Доценко.
— Знаеш ли, в нашата работа често има и радости. Но за да стигнеш до тях, най-често ти се налага първо хубаво да се отъркаляш в калта — уклончиво отвърна Коротков.
Той с нежност си помисли за Люда Семьонова. До десети юли оставаха още четири дни.