Паркирах отпред и се втурнах към входа. На верандата стояха група мъже, които пушеха пури и се надлъгваха. Бяха хора от работническата класа, облечени в невзрачни костюми. Шкембетата и оределите им коси показваха напредналите им годинки. Минах покрай тях и влязох във фоайето. Антъни Варга беше в стая за сън номер едно. Керълайн Борчек се намираше в стая за сън номер две. Баба Мазур се криеше зад изкуствен фикус във фоайето.
— Той е вътре при Антъни — съобщи ми тя. — Говори с вдовицата. Вероятно й взима мярката и си търси нова мадама, която да застреля и скъта в бараката си.
В залата, където бе изложен Варга, имаше около двадесет души. Повечето седяха. Неколцина стояха до ковчега. Еди Дечуч бе сред тях. Можех да вляза, да застана до него тихо и да му щракна белезниците. Вероятно това бе най-лесният начин да свърша работата. За съжаление, щеше да стане страхотна сцена, която да разстрои опечалените. А и госпожа Варга сигурно щеше да звънне на майка ми и да й разкаже подробно зловещата случка. Другата ми възможност бе да се доближа до ковчега и да помоля Еди да излезе навън с мен. Или да изчакам да си тръгне и да го хвана на паркинга или на предната веранда.
— Какво ще правим сега? — попита баба. — Няма ли да нахлуем вътре и да го закопчаем?
Чух как някой зад мен си поема въздух. Беше сестрата на Лорета Ричи, Мадлин. Току-що беше влязла и бе забелязала Дечуч.
— Убиец! — изкрещя му тя. — Ти уби сестра ми!
Дечуч пребледня, отстъпи назад, изгуби равновесие и се стовари върху госпожа Варга. И тя, и Дечуч сграбчиха ковчега за опора и той се наклони опасно. Чу се колективно ахване, когато Антъни Варга се търколи настрани и фрасна главата си в сатенената облицовка.
Мадлин пъхна ръка в чантата си. Един старец изкрещя, че тя вади пистолет, и всички се панираха. Някои се проснаха на пода, а други се втурнаха по пътеката към фоайето.
Помощникът на Стива, Харълд Барони, се хвърли върху Мадлин, метна я върху баба и мен и се стоварихме на купчина на пода.
— Не стреляй! — изкрещя той на Мадлин. — Овладей се!
— Вадех си носната кърпа, глупако — изохка Мадлин. — Разкарай се от мен.
— И от мен също — обади се баба. — Стара съм и костите ми могат да се строшат като съчки.
Изправих се и се огледах. Еди Дечуч го нямаше. Изтичах на верандата, където стояха мъжете.
— Някой видя ли Еди Дечуч?
— Да — отговори един от мъжете. — Еди току-що си тръгна.
— Накъде отиде?
— Към паркинга.
Полетях надолу по стълбите и стигнах до паркинга тъкмо когато Еди изчезваше от него в бял кадилак. Изругах енергично, метнах се в колата и отпраших подире му. Дечуч беше на около една пресечка пред мен, караше по осевата линия и не спираше на стоповете. Зави към Бърг и се зачудих дали не възнамеряваше да се прибере у дома. Последвах го по авеню „Роблинг“. Подминахме улицата, която щеше да го отведе до тях. Бяхме единствените коли по „Роблинг“ и знаех, че съм разкрита. Дечуч не беше толкова сляп, че да не види фаровете ми в огледалото си.
Той продължи да лъкатуши из Бърг. Профучахме по „Вашингтон“ и „Либърти“, после се върнахме на „Диви“. Представих си как преследвам Еди, докато на някой от двама ни му свърши бензинът. Ами тогава? Нямах пистолет, нито бронежилетка. Нямах и подкрепление. Трябваше да разчитам само на способностите си да убеждавам.
Дечуч спря на ъгъла на „Дивижън“ и „Емъри“. Заковах на около десет метра зад него. Беше тъмен ъгъл без улично осветление, но виждах ясно кадилака на светлината на фаровете. Дечуч отвори вратата си, излезе и приклекна. Вторачи се в мен, като заслоняваше с ръка очите си, заслепени от фаровете ми. После небрежно вдигна ръка и стреля три пъти. Бам. Бам. Бам. Два куршума се размазаха в асфалта до колата ми, а третият уцели бронята ми.
Мамка му! Нямаше начин да го убедя. Дадох на заден и натиснах газта. Завих по улица „Морис“ и излетях от Бърг.
Почти бях спряла да треперя, когато спрях на паркинга пред блока. Уверих се, че не съм се подмокрила и се изпълних с гордост. Бронята ми беше доста пострадала. Е, можеше да е и по-зле. Дупката можеше да е в главата ми. Опитвах се да оправдая Еди поне до известна степен, тъй като беше стар и депресиран, но истината бе, че започвах да го ненавиждам.
Дрехите на Откаченяка бяха все още в коридора, когато излязох от асансьора. Събрах ги и ги понесох към апартамента си. Спрях пред вратата и се заслушах. Телевизорът работеше. Май предаваха бокс. Бях почти сигурна, че бях изключила телевизора, преди да изляза. Облегнах глава на вратата. А сега какво?