Все още стоях там с притиснато към вратата чело, когато вратата се отвори и Морели ми се ухили.
— Кофти ден, а?
Огледах се наоколо.
— Сам ли си?
— Очакваш ли и някой друг?
— Да. Батман, Джак Изкормвача, духът на отминалите Коледи.
Пуснах дрехите на Откаченяка на пода в антрето.
— Леко съм притеснена. Току-що влязох в престрелка с Еди Дечуч. Само дето той беше единственият с оръжие.
Разказах всички зловещи подробности на Морели. Телефонът звънна, когато стигнах до обяснението, че не съм се подмокрила.
— Добре ли си? — попита майка ми. — Баба ти се прибра преди малко и каза, че си се втурнала след Еди Дечуч.
— Добре съм, но загубих Дечуч.
— Мира Зилаги ми каза, че имало свободни места във фабриката за копчета. Давали и премии. Вероятно можеш да си намериш добра работа на конвейера. Или дори в офиса.
Морели се беше отпуснал на канапето и гледаше бокс, когато най-после затворих телефона. Беше облечен в черна тениска и бежов пуловер над джинсите си. Беше слаб и стегнат, с твърди мускули и мургава средиземноморска хубост. Беше добро ченге. Зърната ми щръкваха само като го видех. А и беше почитател на „Ню Йорк Рейнджърс“. Беше направо идеален… с изключение на това, че бе ченге.
Кучето Боб седеше на канапето до Морели. Боб е кръстоска между златен ритрийвър и чубака. Отначало дойде да живее при мен, но после реши, че предпочита къщата на Морели. Предполагах, че е нещо като мъжка солидарност. Сега Боб живее най-вече при Морели. Нямам нищо против, тъй като Боб яде всичко. Ако човек го забрави сам за известно време, от къщата ще останат само пирони и няколко плочки. А след като често поема солидни количества груба храна, като мебели, обувки и растения от саксиите, Боб също така често се освобождава от планини кучешки акита.
Боб ми се усмихна и размаха опашка, после отново насочи внимание към телевизора.
— Предполагам, че познаваш сладура, който си е оставил дрехите в коридора — каза Морели.
— Откаченяка. Искаше да ми покаже бельото си.
— Звучи ми напълно в неговия стил.
— Той ми каза, че Дуги изчезнал. Излязъл вчера сутрин и не се прибрал повече.
Морели отлепи очи от екрана.
— Дуги не трябваше ли да се яви в съда?
— Да, но Откаченяка не смята, че Дуги се е покрил. Страхува се, че нещо кофти му се е случило.
— Мозъкът на Откаченяка върши не повече работа от пържено яйце. Не бих заложил на мислите му.
Подадох телефона на Морели.
— Можеш да звъннеш няколко телефона. Нали разбираш, да провериш болниците.
А и моргата. Като ченге Морели има по-свободен достъп до тези места от мен.
Петнадесет минути по-късно Морели бе изчерпил списъка. Никой с описанието на Дуги не бе постъпил в „Сейнт Франсис“, „Хелън Фулд“ или моргата. Обадих се на Откаченяка и му съобщих резултатите от разследването ни.
— Ей, маце — каза той, — става страшно. Не говоря само за Дуги. Сега пък дрехите ми изчезнаха.
— Не се тревожи за дрехите си. При мен са.
— Леле, жестока си — извика Откаченяка. — Наистина си страхотна.
Завъртях очи и затворих. Морели потупа мястото до себе си.
— Сядай. Хайде да си поговорим за Еди Дечуч.
— Какво за него?
— Не е готин тип.
Тежка въздишка се изплъзна от устните ми. Морели не й обърна внимание.
— Констанца ми каза, че си говорила с Дечуч, преди да изчезне.
— Дечуч е в депресия.
— Предполагам, че не ти е споменал нищо за Лорета Ричи?
— Не. Нито дума за Лорета. Открих я съвсем самичка.
— Том Бел е натоварен със случая. Мернах го след работа и ми спомена, че Лорета вече била мъртва, когато са стреляли по нея.
— Какво?
— Причината за смъртта няма да стане известна, преди да приключат с аутопсията.
— Защо някой би застрелял мъртвец?
Морели вдигна ръце в знак, че се предава. Страхотно!
— Можеш ли да ми дадеш още нещо? — попитах.
Морели ме погледна и се ухили.
— Освен това — казах бързо.
Спях и се задушавах насън. Гърдите ми бяха притиснати от ужасна тежест и не можех да дишам. Обикновено не сънувам, че се задушавам. В кошмарите ми асансьори излитат от покривите на сгради, а аз съм заклещена в тях. Или пък побеснели бикове ме гонят по улицата. Сънувам и че съм забравила да се облека и отивам на пазар гола. Но никога не сънувам, че се задушавам. Е, поне досега. Насилих се да се събудя и отворих очи. Боб спеше до мен, положил огромната си глава и предни лапи на гърдите ми. Останалата част от леглото беше празна. Морели беше изчезнал. Явно се бе измъкнал на пръсти призори и бе оставил Боб при мен.