— Отиваме в Бърг. Еди Дечуч живее на три пресечки от къщата на нашите.
— Наистина ли излиза с баба ти?
— Срещнали се на едно опело преди три седмици в погребалния дом на Стива. После отишли да ядат пица.
— А мърсували ли са?
Едва не се метнах с колата на тротоара.
— Не! Ама че гадост!
— Само питам — поясни Лула.
Дечуч живееше в малка тухлена къща близнак. Седемдесетгодишната Анджела Маргучи и деветдесетгодишната й майка обитаваха едната половина на къщата, а Дечуч — другата. Паркирах пред половинката на Дечуч и двете с Лула тръгнахме към предната врата. Аз носех бронежилетка, а тя бе облечена в плътно прилепнала фланелка, щампирана с диви животни, и жълт клин. Лула е мощна мадама и има склонността да изпробва издръжливостта на ликрата.
— Ти мини напред и виж дали е мъртъв — каза тя. — Ако се окаже, че не е, викни ме и ще дойда да сритам задника му.
— Да бе!
— К’во? — изсумтя тя и издаде долната си устна напред. — Мислиш, че не мога да го направя ли?
— Я по-добре застани встрани от вратата — казах. — За всеки случай.
— Добра идея — кимна Лула и отстъпи настрани. — Не се страхувам от нищо, но не искам да изцапам с кръв красивата си блуза.
Звъннах и зачаках. Никакъв отговор. Звъннах втори път.
— Господин Дечуч? — извиках силно.
Анджела Маргучи промуши глава през открехнатата си врата. Беше половин глава по-ниска от мен, с бяла коса и крехки като на птичка кости. В тънките й устни бе затъкната цигара, а очите й бяха присвити от дима и старостта.
— Каква е тая гюрултия? — сопна се тя.
— Търся Еди.
Анджела ме огледа внимателно и настроението й се подобри, когато ме позна.
— Стефани Плъм. Мили Боже, не съм те виждала доста време. Чух, че си бременна от онова ченге, Джо Морели.
— Злобни клюки.
— Ами Дечуч? — попита Лула. — Появявал ли се е тъдява?
— В къщата си е — отговори Анджела. — Вече не излиза никъде. Изпаднал е в депресия и даже не иска да говори.
— Не отваря вратата.
— Не вдига и телефона. Влезте вътре. Той оставя вратата отключена. Казва, че чакал някой да дойде, да го застреля и да го изкара от окаяното му състояние.
— Е, това няма да сме ние — вдигна рамене Лула. — Разбира се, ако е готов да си плати, може да се намери човек…
Отворих вратата на Еди предпазливо и влязох в антрето.
— Господин Дечуч?
— Разкарай се.
Гласът идваше от всекидневната вдясно от мен. Завесите бяха спуснати и стаята беше тъмна. Присвих очи в посока на гласа.
— Аз съм Стефани Плъм, господин Дечуч. Пропуснал сте датата си за явяване в съда. Вини се тревожи за вас.
— Няма да ходя в съда — процеди Дечуч. — Няма да ходя никъде.
Влязох по-навътре в стаята и го видях. Седеше на стол в ъгъла. Беше жилав дребосък с бяла, рошава коса, облечен в долна фланелка и боксерки, черни чорапи и черни обувки.
— За какво са обувките? — попита Лула.
Дечуч сведе очи надолу.
— Краката ми изстинаха.
— Защо не се облечете, а ние ще ви заведем в съда, за да определим нова дата за делото — предложих му.
— Ти какво? Да не си глуха? Казах ти вече, няма да ходя никъде. Я ме виж. В депресия съм.
— Може би си в депресия, защото не си си обул панталона — предположи Лула. — И аз щях да съм по-щастлива, ако не ми се налагаше да гледам спаруженото нещо, което виси от боксерките ти.
— Вие не разбирате нищо — промърмори Дечуч. — Не знаете какво е да си стар и да не можеш вече да свършиш нищо като хората.
— Да, вярно е, че не го знаем — съгласи се Лула.
Но пък ние двете знаем какво е да си млад и пак да не можеш да свършиш нищо като хората. Ние с Лула никога не правим нищо добре.
— С какво си облечена? — стрелна ме с поглед Дечуч. — Господи, това е бронежилетка! Е, това вече е адски обидно. Все едно искаш да ми кажеш, че не съм достатъчно умен, за да те застрелям в главата.
— Тя просто реши, че трябва да е по-внимателна, след като чу за простреляната дъска за гладене — отвърна Лула.
— Дъската за гладене! Все това слушам. Човек допуска една грешка и всички говорят само за това — изсумтя той, после махна с ръка. — О, по дяволите, кого се опитвам да залъжа. Вече съм една кръгла нула. Знаете ли за какво ме арестуваха? Пренасях незаконно цигари от Вирджиния. Вече не мога да се справя дори с контрабанда на цигари — изхленчи Дечуч и наведе глава. — Аз съм пълен загубеняк. Шибан загубеняк. Би трябвало да се застрелям.
— Може просто да си имал кофти късмет — утеши го Лула. — Обзалагам се, че следващия път, когато опиташ да внесеш нещо нелегално, ще успееш.
— Имам скапана простата — оплака се Дечуч. — Трябваше да спра, за да се изпикая. И заради това ме пипнаха… на мястото за почивка.