Джанет Еванович
Стефани Плъм или Г-ца 10%
Тази книга е за моя съпруг Питър с любов!
Благодарности
Авторката би искала да благодари за безценното сътрудничество на следните хора: сержант Уолтър Кърстин от полицията в Трентън, детектив сержант Робърт Зежнер от полицията в Трентън, Лиан Банкс, Къртни Хенк, Маргарет Диър, Елизабет Броси, Ричард Андерсън, стрелбище „Гилбърт“, областната полиция на Феърфакс и Роджър Уайт. Специални благодарности на агента ми Арън Прийст, на Франсис Джалет-Милър и на редакторката ми Сюзан Кърк и помощничката й Джилиън Блейк.
1.
Има мъже, които нахлуват в живота на жените и го объркват завинаги. Джоузеф Морели постъпи така с мен. Е, не завинаги, но пък го правеше периодично.
Двамата с Морели сме родени и израснали в работническия квартал на Трентън — Бърг. Къщите там са малки. Дворовете — тесни. Колите са американски. Хората са най-вече от италиански произход, но има достатъчно унгарци и немци, за да не се стига до кръвосмешения. Чудесно място да си купиш калцоне или да заложиш на лотарията. А ако бездруго ти се налага да живееш в Трентън, мястото е чудесно за отглеждане на деца.
Когато бях малка, не си играех с Джоузеф Морели. Той живееше на две пресечки от нас и беше две години по-голям от мен.
— Стой далеч от момчетата на Морели — ме предупреди майка ми. — Много са диви. Правят какви ли не неща на момичетата.
— Какви неща? — полюбопитствах аз.
— Не ти трябва да знаеш — бе лаконичният отговор. — Ужасни неща. Неща, които хич не са хубави.
От този момент гледах на Джоузеф Морели с комбинация от ужас и похотливо любопитство, което граничеше с възхищение. След две седмици — бях на шест години — с треперещи крака и свит стомах последвах Морели в гаража на баща му. Беше ми обещал да ми покаже една нова игра.
Гаражът на семейство Морели не беше залепен за къщата, а бе сгушен в края на парцела им. Представляваше жалка гледка, осветена от блед лъч слънце, който проникваше през мърлявия прозорец. Въздухът беше застоял. Миришеше на влага, стари автомобилни гуми и машинно масло. Гаражът никога не подслоняваше колите на семейството — служеше за други цели. Дъртият Морели го използваше, за да налага с колана си непослушните си синове. Синовете му го използваха, за да си фраснат по един бързак, а Джоузеф Морели ме заведе там, за да си играем на влакче.
— Как се казва тази игра? — попитах нетърпеливо.
— Ту-туу — отговори Джо, клекна на четири крака и запълзя между моите, пъхнал глава под късата ми розова поличка. — Ти си тунелът, а аз съм влакът.
Предполагам, че тази случка говори много за мен. Например, че съм от хората, които не следват добрите съвети. Или пък че съм родена прекалено любопитна. Може да става дума и за бунтарство срещу скуката и съдбата. Във всеки случай играта ми се стори доста скапана и разочароваща, тъй като ми бе поверена само ролята на тунел, а аз исках да съм влак.
След десет години Джо Морели все още живееше на две пресечки от нас. Беше станал голям и лош. Имаше очи, които напомняха за черен огън в даден момент и на горещ шоколад в следващия. На гърдите му бе татуиран орел. Носеше стегнатия си задник по улиците с пружинираща походка и имаше репутация на човек с бързи ръце и ловки пръсти.
Най-добрата ми приятелка, Мери Лу Молнар, сподели с мен слуха, че Джо имал език като на гущер.
— Боже — възкликнах аз. — Това пък какво означава?
— Просто не го оставяй да те подлъже да останете насаме, защото ще разбереш от личен опит. Само да останете сами… и край. Свършена си.
Не се бях виждала много с Морели след играта на влакче и предполагах, че оттогава е обогатил сексуалния си опит. Ококорих се и се наведох към Мери Лу с надеждата да чуя най-лошото.
— Не говориш за изнасилване, нали?
— Говоря за похот. Ако Морели те пожелае, обречена си. Той е неустоим.
Като изключим факта, че на шестгодишна възраст бях опипана точно от него, бях недокосвана. Пазех се за брака. Или поне за колежа.
— Аз съм девствена — казах на Мери, сякаш й съобщавах нещо ново. — Сигурна съм, че Джо не се занимава с девственици.
— Той си пада точно по девственици. Нежното докосване на пръстите му ги превръща в разлигавен пластилин.
След две седмици Джо Морели влезе в сладкарницата, където работех всеки ден след училище — „Вкусната пастичка“ на авеню „Хамилтън“. Купи си шоколадов еклер, съобщи ми, че се записал във флотата, и ме съблазни четири минути след затварянето на сладкарницата, на пода, зад кашон, пълен с шоколадови еклери.
Следващия път, когато го видях, бях три години по-голяма. Отивах към универсалния магазин, седнала гордо зад волана на буика на баща ми, когато забелязах Морели, застанал пред месарницата на Джовичини. Настъпих газта, метнах се на тротоара, фраснах Морели с десния калник и той отхвърча напред. Спрях колата и слязох да огледам щетите.