— Знам, че е нещо, в което не трябва да се забъркваш — каза Газара. — Много ли искаш да работиш за Вини? Тогава го накарай да ти даде друг случай.
— Прекалено късно е. Вече се заех с този.
— Този случай вони.
— Всичко в Ню Джърси вони.
Газара сниши глас.
— Когато едно ченге бъде обвинено в убийство, работата е наистина сериозна. Всички се изнервят ужасно. А това убийство е особено грозно, тъй като доказателствата срещу Морели са доста солидни. Хванат е на местопрестъплението с димящ пищов в ръката. Твърдял, че и Зиги бил въоръжен, но не се намери никакво оръжие. Нямаше и куршуми забити в отсрещната стена, пода или тавана, а и по ръцете и ризата на Зиги нямаше следи от барут. Съдебните заседатели нямаха друг избор, освен да признаят Морели за виновен. А пък той не се яви на делото. Това е черна точка за полицията и ужасен срам. В момента, когато споменеш името на Морели из коридорите на участъка, всички внезапно си спомнят, че имат адски важна работа някъде другаде. Никой няма да се зарадва, че и ти си пъхаш носа в това. Ако тръгнеш по петите на Морели, ще увиснеш на счупен клон високо над земята. При това съвсем сама.
— Ако го пипна, ще получа десет хиляди долара.
— Купи си фиш от тотото. Ще имаш повече шансове.
— Разбрах, че Морели отишъл да се види с Кармен Санчес, но тя не била там, когато пристигнал.
— Не само не е била на местопрестъплението, но и сякаш е изчезнала от лицето на земята.
— Още ли я няма?
— Да. И не мисли, че не сме я търсили.
— Ами онзи тип, когото Морели е видял в апартамента заедно със Зиги? Загадъчният свидетел?
— Изпарил се е.
Сбърчих нос недоверчиво.
— Не мислиш ли, че това е странно?
— Мисля, че е повече от странно.
— Може пък Морели да е станал лош.
Усетих как Газара свива рамене от другата страна на линията.
— Знам само, че интуицията ми на ченге ми казва, че в този случай има доста неясни неща.
— Смяташ ли, че Морели ще се запише в Чуждестранния легион?
— Мисля, че ще остане в града и ще се опита да увеличи продължителността на живота си или ще умре, докато се опитва.
Изпитах облекчение, когато Газара потвърди собственото ми мнение.
— Имаш ли някакви идеи?
— Не и такава, каквато би искала да чуеш.
— О, стига, Еди. Имам нужда от помощ.
Нова въздишка.
— Няма да го намериш скрит при роднина или приятел. Прекалено умен е, за да допусне такава грешка. Единствената ми разумна идея е да търсиш Кармен Санчес и онзи тип, който е бил в апартамента й заедно със Зиги. Ако бях на мястото на Морели, щях да искам да ги открия. Или за да докажа невинността си, или за да се уверя, че те не могат да докажат вината ми. Но нямам представа как може да стане това. Даже ние не можем да ги намерим, а твоите шансове са равни на нула.
Благодарих на Газара и затворих. Идеята за издирването на свидетелите звучеше разумно. Не ми пукаше, че се захващам с „мисията невъзможна“. Интересуваше ме само това, че ако започна да търся Кармен Санчес, може отново да пресека пътя на Морели.
Откъде да започна? От блока, където живееше Кармен. Щях да поговоря със съседите й, да се опитам да науча нещо за приятелите и семейството й. Какво друго? Да поговоря с боксьора — Бенито Рамирес. Ако Зиги и Рамирес бяха толкова близки, може би Рамирес познаваше Кармен Санчес. Може дори да знаеше нещо за изчезналия свидетел.
Взех си една кола от хладилника и кутия смокини от килера и реших първо да поговоря с Рамирес.
3.
Улица „Старк“ започва от реката на север от кметството и върви на североизток. Дълга е над километър и е осеяна с малки магазинчета, барове, изоставени постройки, подслонили наркомани, и безрадостни триетажни къщи. Повечето къщи са разделени на апартаменти и стаи под наем. Много малко от тях имат климатици и всичките са претъпкани. Когато е горещо, обитателите на улицата се изсипват по площадките на къщите и уличните ъгли в търсене на свеж въздух и екшън.
В десет и половина сутринта улицата все още бе сравнително тиха. Първия път, когато минах по нея, пропуснах фитнес залата. Проверих адреса в страницата, която бях откъснала от телефонния указател, и направих обратен завой. Подкарах бавно. Най-после видях надпис „Фитнес зала «Старк»“, изписан с големи черни букви на една стъклена врата. Рекламата не беше кой знае какво, но предположих, че всъщност въобще не се нуждаят от нея. Все пак не бяха конкуренти на „Атлетичната дама“. Изминах още две пресечки, преди да успея да си намеря място за паркиране.
Заключих шевито, метнах голямата черна чанта на рамо и поех напред. Бях оставила фиаското с госпожа Морели зад гърба си и се чувствах страхотна в елегантния костюм и с високите токчета, понесла сериозната екипировка на ловците на престъпници. Макар и да не ми се искаше да го призная, започвах да се кефя от новата си роля. Реших, че чифт белезници в чантата определено карат една жена да върви с пружинираща походка.