Фитнесът бе между две пресечки, над сервиз за коли. Огромните врати на сервиза бяха отворени и когато прекосих циментовата площадка, отвътре се понесоха подсвирквания и въздушни целувки. Трентънският ми произход ме подтикваше да отговоря с няколко цветисти коментара, но тъй като дискретността е присъща на храбреците, бързо затворих уста и забързах напред.
На отсрещната страна на улицата една неясна фигура се отдръпна от мръсен прозорец на третия етаж. Движението привлече вниманието ми. Някой ме наблюдаваше. Е, не беше изненадващо. Бях минала по улицата цели два пъти. Ауспухът ми бе паднал рано сутринта и гърмът на двигателя бе отекнал сред тухлените фасади на улица „Старк“. Не можеше да се каже, че бях много добра в работата под прикритие.
Вратата на фитнеса водеше към малко фоайе и стъпала нагоре. Стените на стълбището бяха грозно зелени, покрити с графити и петна от ръце, оставяни поне двадесет години. Вонеше ужасно. Смрадта на урина се смесваше с тежката миризма на застояла мъжка пот. На горния етаж не беше по-добре.
Няколко мъже се потяха под щангите. Боксовият ринг беше празен. Никой не удряше чувалите. Реших, че всички са някъде из улиците и продават дрога или крадат коли. Това беше последната ми забавна мисъл, защото когато влязох, дейността в залата замря. Неудобството, което бях изпитвала на улицата, въобще не можеше да се сравни със сегашното ми състояние. Бях очаквала, че мястото, където тренира шампионът, ще излъчва професионализъм. Не бях подготвена за атмосфера, заредена с неприязън и подозрение. Очевидно бях смотана бяла жена, нахлула неканена във фитнеса на чернокожите мъже. Ако враждебността им бе съвсем мъничко по-силна, вероятно щях да полетя надолу по стълбите като жертва на полтъргайст.
Заех заплашителна стойка — разкрачена с разтворени крака и с ръце на кръста (повече за да не падна от шубе, отколкото за да впечатля момчетата) и стиснах огромната чанта.
— Търся Бенито Рамирес.
Гигантска планина от мускули се надигна от единия тренажор.
— Аз съм Рамирес.
Беше над метър и осемдесет и пет. Гласът му беше нежен, устните — изкривени в замечтана усмивка. Като цяло ефектът беше доста зловещ, тъй като гласът и усмивката определено не отговаряха на злите пресметливи очички.
Прекосих залата и протегнах ръка.
— Стефани Плъм.
— Бенито Рамирес.
Стисна ръката ми леко. По-скоро милувка, отколкото ръкостискане, при това неприятно чувствена. Втренчих се в близко разположените му очи и се замислих за боксьорите. До този момент смятах, че боксът е спорт, който изисква умения и агресивност, насочена към спечелването на мача, а не към обезобразяването на съперника. Рамирес обаче имаше вид на човек, който би се изкефил да размаже някого. Имаше нещо странно в напрегнатите му очи — черни дупки, които засмукват всичко и не издават нищо, идеално скривалище за злото. А и усмивката, малко глупашка и смахната с пресилената си нежност, намекваше, че дъската му хлопа. Зачудих се дали това е нарочно постигнат имидж, предназначен да уплаши съперниците му преди гонга. Но нарочно постигнат или не, беше адски зловещ.
Направих опит да си освободя ръката, но хватката му се затегна.
— Е, Стефани Плъм — промълви кадифеният му глас. — Какво мога да направя за теб?
Като доставчик за „И. И. Мартин“, се бях разправяла с какви ли не отрепки. Бях се научила да отстоявам правата си и все пак да съм любезна и делова. Лицето и гласът ми показваха на Рамирес, че съм дружелюбно настроена. Думите ми бяха категорични.
— Първо можеш да ми пуснеш ръката, за да ти дам визитната си картичка — казах твърдо.
Усмивката му си стоеше залепена на лицето, по-приятелска и любопитна сега, отколкото налудничава. Дадох му картичката си и той я прочете внимателно.
— Агентка по залавяне на обвиняеми — ухили се той, очевидно развеселен. — Страхотна титла за такова малко момиченце.
Преди да застана до Рамирес, никога не се бях смятала за малка. Висока съм метър и седемдесет и имам едри кости благодарение на добрите унгарски селски гени от страна на семейство Мазур. Кости, създадени за тежък труд на полето, бутане на плугове и раждане на бебета с лекота. От време на време тичах и периодично гладувах, за да се предпазя от затлъстяване, но все пак тежах шестдесет и пет килограма. Не бях прекалено тежка, но не бях и крехка.
— Търся Джо Морели — казах най-после. — Виждал ли си го?