Рамирес ме сграбчи за ризата и въпреки силния си писък, чух как платът се раздира.
Когато човек реагира инстинктивно, той прави първото, което му дойде наум. Постъпих така, както всяка американка би постъпила при подобни обстоятелства. Фраснах Рамирес по главата с чантата си. Благодарение на револвера, пейджъра и другите боклуци вътре, чантата сигурно тежеше поне пет кила.
Рамирес ме пусна и аз се втурнах към стълбите. Не успях да направя и пет крачки, когато той ме хвана за косата, дръпна ме и ме отхвърли през стаята като парцалена кукла. Загубих равновесие и се проснах по корем на пода. Ръцете ми се плъзнаха безпомощно и тялото ми ги последва веднага. Ударът беше толкова силен, че дъхът ми излезе със свистене от дробовете.
Рамирес ме яхна, стисна ме за косата и задърпа свирепо. Грабнах чантата си, но не успях да докопам револвера.
Чух изтрещяване на мощно оръжие и прозорците се пръснаха. Последваха още изстрели. Някой изпразваше пълнителя си в залата. Мъжете се разбягаха с викове да търсят укритие. Рамирес бе сред тях. Аз запълзях като рак, тъй като краката не ме държаха. Стигнах до стълбите, изправих се и се втурнах надолу. Пропуснах второто стъпало и се изпързалях до напукания линолеум на площадката долу. Надигнах се и се запрепъвах навън в жегата и под яркото слънце. Чорапите ми бяха скъсани, а коленете ми кървяха. Хванах се за бравата и задишах тежко. Изведнъж някаква ръка ме стисна за рамото. Подскочих и изпищях.
Беше Джо Морели.
— По дяволите! — изкрещя той и ме дръпна. — Не стой тук! Изчезвай!
Не бях сигурна дали Рамирес се интересуваше достатъчно от мен, за да се втурне надолу по стълбите, но ми се стори по-разумно да не чакам, за да разбера. Хукнах след Морели с вдигната до задника пола и горящи от липса на кислород дробове. Катлийн Търнър би изглеждала чудесно в ролята ми, но аз не представлявах особено привлекателна гледка. Носът ми течеше, сумтях от болка и страх, издавах грозни животински звуци и отправях обещания към Господа.
Завихме зад ъгъла, профучахме към следващата пресечка и се понесохме по някаква тясна уличка между разни задни дворове. Улицата бе пълна с порутени дървени гаражи и препълнени кофи за боклук.
На две пресечки от нас завиха сирени — поне две-три патрулни коли и една линейка се носеха към мястото на стрелбата. Вътрешният ми глас ми каза, че би трябвало да остана близо до фитнеса и да подмамя ченгетата да ми помогнат да хвана Морели. Трябваше да запомня това за следващия път, когато някой се опиташе да ме изнасили и обезобрази.
Морели спря рязко и ме дръпна в един празен гараж. Двойната врата беше открехната достатъчно, за да се промушим вътре, но никой минаващ по улицата не можеше да ни види. Подът беше от отъпкана пръст, а въздухът миришеше на застояло. Иронията на положението ме развесели. След толкова години отново се намирах в тъмен гараж заедно с Морели. Забелязах изписания на лицето му гняв, който изкривяваше устата му и вледеняваше очите му. Той ме сграбчи за предницата на сакото и ме притисна в грубата дървена стена. От гредите се посипа прах, а зъбите ми изтракаха.
Морели заговори с напрегнат глас, изпълнен с едва сдържана ярост.
— Какво правиш, по дяволите? С кой акъл се набута във фитнеса?
И наблегна на въпроса, като ме бутна отново към стената. По главите ни се посипа още прах.
— Отговаряй! — заповяда Джо.
Болката ми беше само психологическа. Бях се проявила адски тъпо. А сега, като капак на всичко, Морели ме тормозеше. Това ми се стори още по-унизително от факта, че бях спасена от него.
— Търсех те.
— Е, поздравявам те. Намери ме. И съсипа прикритието ми, а това никак не ме радва.
— Ти беше сянката зад прозореца на третия етаж, нали? Наблюдаваше залата от отсрещната страна на улицата.
Морели не отговори. В тъмния гараж разгневените му очи изглеждаха абсолютно черни. Закърших пръсти наум.
— Е, предполагам, че ми остава да направя само едно — казах най-после.
— Нямам търпение да чуя какво.
Пъхнах ръка в чантата си, извадих револвера и го забих в гърдите на Морели.
— Арестуван си.
Той се ококори изненадано.
— Имаш пищов!? Защо не го използва срещу Рамирес? Господи, удари го с чантата си като някаква бабичка. Защо, по дяволите, не го гръмна?
Усетих как се изчервявам. Какво можех да кажа? Истината беше ужасно притеснителна. И само щеше да ми навреди. Да призная на Морели, че се страхувах повече от револвера, отколкото от Рамирес, нямаше да ми помогне да се прочуя като ловък агент по залавяне на бегълци от закона.
Джо обаче бързо загря, изсумтя отвратено, бутна дулото настрани и ми взе револвера.