— Ако не си готова да го използваш, не трябва да го носиш. Имаш ли разрешително за носене на оръжие?
— Да.
И бях почти десет процента сигурна, че разрешителното е законно.
— Откъде го взе?
— Рейнджъра ми го извади.
— Маносо? Господи, сигурно го е сглобил в мазето си.
Извади патроните и ми върна оръжието.
— Намери си нова работа. И стой далеч от Рамирес. Той е луд. Три пъти е бил обвиняван в изнасилване, но винаги са го оправдавали, тъй като жертвите са изчезвали.
— Не знаех…
— Много неща не знаеш.
Държането му започваше да ме вбесява. Бях наясно, че имам да уча доста неща за залавянето на престъпници. Не се нуждаех от саркастичното му превъзходство.
— И какво точно означава това? — попитах с леден глас.
— Разкарай ми се от главата. Ако искаш кариера в силите на реда, добре. Давай. Но не ме тормози. Имам си достатъчно проблеми и без да се тревожа за спасяването на задника ти.
— Никой не те е молил да ми спасяваш задника. Щях да си го спася и сама, ако не се беше намесил.
— Скъпа, дори нямаше да разбереш какво става със задника ти, ако не се бях намесил.
Дланите ми бяха издрани и горяха. Главата ме болеше от скубането. Коленете ми кървяха. Исках да се прибера у дома и да стоя под горещ душ поне пет-шест часа, докато не се почувствам чиста и силна. Исках да се отдалеча от Морели и да събера сили.
— Отивам си у дома — съобщих делово.
— Чудесна идея. Къде ти е колата?
— На ъгъла на „Старк“ и „Тайлър“.
Джо се доближи до вратата и погледна навън.
— Добре. Чисто е.
Краката ми се бяха схванали, а по мизерните остатъци от чорапогащника ми бе засъхнала кръв. Куцането ми се стори слабост, на която типове като Морели не трябваше да стават свидетели, затова тръгнах смело напред, като охках и стенех наум, но не издавах нито звук. Когато стигнахме до ъгъла, осъзнах, че Морели е решил да ме изпрати до „Старк“.
— Нямам нужда от ескорт — изрепчих се. — Мога да се оправя и сама.
Той ме стисна за лакътя и ме побутна напред.
— Не се самозалъгвай. Не мисля толкова за благополучието ти, колкото за това да те разкарам от живота си. Искам да се уверя, че си напуснала квартала. Искам да чуя как ауспухът ти гърми в далечината.
Е, нямаше да има този късмет. Ауспухът ми бе останал някъде по шосе 1.
Стигнахме до „Старк“ и аз потреперих, когато видях колата си. Беше паркирана тук по-малко от час, но през това време бяха успели да я украсят с графити от горе до долу. Най-вече в яркорозово и тревистозелено. Думата, която преобладаваше и от двете страни, бе „курва“. Проверих регистрационния номер и погледнах на задната седалка, където лежеше кутията със смокини. Да, това беше моята кола.
Още едно унижение в ден, изпълнен с безброй такива. Пукаше ли ми? Не много. Бях претръпнала. Вече имах имунитет срещу униженията. Зарових в чантата си за ключовете, намерих ги и отворих вратата.
Морели се залюля на пети, пъхнал ръце в джобовете си, и се ухили.
— Повечето хора се задоволяват с няколко райета по колата и регистрационен номер с името им — заяде се той.
— Посипи си главата с пепел и умри.
Той отметна глава и се разсмя гръмко. Смехът му беше весел и заразителен и ако не бях толкова бясна, щях да се присъединя към него. Но поради затормозеното си душевно състояние, се тръснах мрачно зад волана и завъртях ключа. Фраснах таблото с пълна сила и оставих Морели да се дави в облак от изгорели газове и оглушителен шум, който имаше потенциала да втечни вътрешностите му.
Официално живеех на източната граница на Трентън, но всъщност кварталът ми бе по-скоро в Хамилтън, отколкото в Трентън. Кооперацията ми беше от грозни тъмночервени тухли, построена преди ерата на централните климатични инсталации и стъклопакетите. В сградата имаше осемнадесет апартамента, разпределени поравно на три етажа. Според съвременните стандарти не беше от хубавите блокове. Нямаше си басейн, нито тенис корт. На асансьора не можеше да се разчита. Банята бе решена в бежово с яркожълти аксесоари и френски фриз на шкафчето. Кухненските уреди бяха почти древни.
Хубавото на сградата беше, че бе построена солидно. Стените бяха дебели и не можех да чуя какво правят съседите ми. Стаите бяха просторни и слънчеви, таваните — високи. Живеех на втория етаж и прозорците ми гледаха към малкия паркинг. Кооперацията нямаше балкони, но аз бях късметлийка, тъй като пред прозореца на спалнята ми имаше стара черна противопожарна стълба, идеална за сушене на чорапогащници и складиране на саксии и достатъчно голяма, за да седиш на нея в топлите летни нощи.
А най-важното беше, че грозната тухлена постройка не бе част от цял комплекс грозни тухлени сгради. Стоеше си съвсем сама на оживена уличка с малки магазинчета и граничеше с квартал със скромни дървени къщи. Все едно че живееш в Бърг, но бе по-добре. Майка ми едва бе отпуснала пъпната ми връв да се разпростре дотук, пък и сладкарницата беше само на една пресечка.