— Край. Тръгвам си. Ще изляза през задната врата.
— Има торта с ананас — спря ме мама. — Ще пропуснеш десерта, ако си тръгнеш. И не мисли, че ще ти запазя.
Майка ми нямаше нищо против да играе нечестно, ако вярваше, че каузата си заслужава. Знаеше, че ме е заковала с тортата с ананас. Всеки от семейство Плъм би изтърпял всякакъв тормоз заради десерта.
Баба Мазур отвори вратата и се вторачи в Бърни.
— Ти пък кой си?
— Бърни Кунц.
— Какво искаш?
Видях как Бърни пристъпва притеснено от крак на крак.
— Ами… поканен съм на вечеря — свенливо обясни той.
Баба все още не го пускаше да влезе.
— Хелън — извика тя през рамо. — На вратата стои един младеж. Казва, че бил поканен на вечеря. Защо никой не ме предупреди? Виж каква вехта рокля съм навлякла. Не мога да забавлявам един мъж в такъв скапан тоалет.
Познавах Бърни, откакто бяхме на по пет години. Ходехме заедно на училище. Обядвахме заедно от първи до трети клас и завинаги щях да го свързвам с фъстъчено масло и сладко върху бял хляб. В гимназията не поддържахме връзка. Знаех, че е ходил в колеж, а после започна да продава кухненски уреди и електронна техника в магазина на баща си.
Беше среден на ръст, с пухкаво тяло, което не бе успяло да се отърве от бебешката тлъстина. Беше се издокарал с лъснати мокасини, панталон с ръб и спортно сако. Доколкото видях, не се бе променил много от шести клас. Имаше вид на човек, който още не може да събира дроби, а халкичката на ципа му стърчеше и издуваше дюкяна му като палатка.
Настанихме се около масата и се съсредоточихме върху яденето.
— Бърни продава кухненски уреди и електронна техника — съобщи майка ми, докато сервираше зелето. — И изкарва добри пари. Шофира „Бонвил“.
— „Бонвил“? Я глей ти! — обади се баба.
Баща ми беше забол глава в пилето си. Той залагаше на „Мете“, носеше бельо „Фрут ъф дъ лум“ и шофираше буик. Възгледите му бяха категорични и нямаше да се остави да го впечатли някакъв си продавач на тостери, който шофира „Бонвил“.
Бърни се обърна към мен.
— Е, с какво се занимаваш сега?
Заиграх се с вилицата. Денят ми не беше преминал особено успешно и ми се струваше прекалено надуто да съобщя на света, че съм агент по залавяне на бегълци от закона.
— Ами работя за нещо като застрахователна компания — отвърнах скромно.
— О, пишеш полици?
— По-скоро събирам дългове.
— Тя е ловец на хора! — гордо съобщи баба. — Преследва разни скапани престъпници. Също като по телевизията. Има си и пищов, и всичко.
И протегна ръка към бюфета, където бях оставила чантата си.
— Стеф си има чанта, пълна с оръжия — продължи баба, като сложи чантата в скута си и извади белезниците, пейджъра и пакет тампони и ги остави на масата. — А това е пищовът й — гордо каза тя. — Не е ли прекрасен?
Трябваше да призная, че револверът наистина бе хубав. От неръждаема стомана и с дървена дръжка. „Смит и Уесън“, с пет куршума. Според Рейнджъра бе лесен за използване и лек за носене. А и цената му бе доста по-разумна, отколкото на полуавтоматичните. Ако въобще четиристотин долара могат да се нарекат разумна цена, разбира се.
— Боже! — изврещя мама. — Прибери го. Някой да й вземе оръжието, преди да се е застреляла.
Барабанът беше отворен и очевидно празен. Не разбирах много от оръжия, но знаех, че не могат да стрелят без патрони.
— Празен е — успокоих мама. — Няма патрони. Баба Мазур стисна пищова с две ръце и сложи пръст на спусъка. Присви око и се прицели в бюфета.
— Бам! — извика тя. — Бам! Бам!
Баща ми упорито се мъчеше да не обръща внимание какво става около него.
— Не обичам оръжия на масата — смъмри ме мама. — А и вечерята изстива. Ще трябва да претоплям соса.
— Оръжието няма да ти свърши работа, ако в него няма куршуми — каза ми баба. — Как ще ловиш убийци, ако пищовът ти е празен?
Бърни седеше с широко отворена уста.
— Убийци? — повтори той ужасено.
— Стеф преследва Джо Морели — обясни му баба.
— Той е опасен убиец и е нарушил гаранцията си. Пръснал черепа на Зиги Кулеса.
— Познавах Зиги Кулеса — рече Бърни. — Миналата година му продадох огромен телевизор. Не продаваме много от тях, тъй като са доста скъпи.
— Да е купувал още нещо от теб? — попитах. — Наскоро?
— Не. Но понякога го виждах на отсрещната страна на улицата, в месарницата на Сал. Най-нормален човек.
Никой не обръщаше внимание на баба. Тя все още си играеше с револвера, прицелваше се и присвиваше очи. Осъзнах, че до тампоните има и кутия с патрони. Обзе ме ужас.