— Имаш ли нещо счупено? — попитах спокойно.
Джо лежеше проснат на тротоара и гледаше под полата ми.
— Да. Кракът ми.
— Добре — кимнах доволно, после се врътнах, качих се в буика и подкарах към магазина.
Хвърлих вината за инцидента върху временната си невменяемост и за своя собствена защита трябва да кажа, че оттогава не съм прегазвала никого.
През зимните месеци вятърът брули жестоко авеню „Хамилтън“, вие в прозорците и разпилява боклуци по тротоарите. През лятото въздухът е неподвижен и горещ, кошмарно влажен, наситен с въглероден двуокис. Можеш да го видиш как трепти над нажежения цимент и разтопения асфалт. Жужат цикади, контейнерите за боклук вонят, а над игрищата постоянно виси прашна мараня. Според мен всичко това е част от великото приключение да живееш в Ню Джърси.
Днес следобед реших да не обръщам внимание на августовската жега и да се понеса по пътя в любимата си мазда миата, чийто гюрук предвидливо бях спуснала. Климатикът работеше с пълна сила, аз пеех заедно с Пол Саймън, къдравата ми кестенява коса, дълга до раменете, постоянно падаше по лицето ми, а вечно бдителните ми сини очи бяха елегантно скрити зад тъмни очила „Оукли“. Кракът ми бодро натискаше педала за газта.
Беше неделя и имах среща с едно свинско печено в дома на родителите ми. Спрях на светофара и погледнах в огледалото за обратно виждане. Изругах яростно, когато видях Лени Грубър, седнал в бежов седан на една кола зад мен. Фраснах глава във волана. Мамка му! В гимназията бяхме съученици. Беше голямо леке тогава, а и сега си е същото. За съжаление обаче беше леке със справедлива кауза. Бях изостанала с вноските по маздата, а Лени работеше за компанията, която връщаше на продавачите вещите на нередовните им длъжници.
Преди половин година, когато купих колата, бях добре. Имах хубав апартамент и сезонни билети за мачовете на „Рейнджърс“. А после: бам! Съкратиха ме. Останах без пари и без възможност за кредити.
Погледнах отново в огледалото, стиснах зъби и дръпнах ръчната спирачка. Лени е като дим — опиташ се да го сграбчиш, а той се изплъзва между пръстите ти — затова не губих време да се възползвам от последната си възможност да се попазаря. Изскочих от колата, извиних се на шофьора между нас и отидох при Грубър.
— О, Стефани! — ухили се той с престорена изненада. — Много си готина!
Подпрях се на покрива на колата му и се вторачих в него през отворения прозорец.
— Лени, отивам на вечеря при нашите. Няма да ми гепиш колата, докато съм у тях, нали? Адски е долно.
— Аз съм долен тип, Стеф. Точно затова имам такава чудесна работа. Способен съм на всичко.
Светна зелено и шофьорът зад Грубър легна на клаксона.
— Дай да се споразумеем — предложих на Лени.
— Това споразумение включва ли възможността да те видя гола?
Представих си как го сграбчвам за носа и го извивам злобно, а Лени квичи като прасе. Проблемът беше, че щеше да ми се наложи да го докосна. Не, по-разумно бе да действам предпазливо.
— Остави ми колата за тази вечер, а утре сутрин ще ти я докарам.
— В никакъв случай — отвърна той. — Ти си прекалено хитра. Преследвам тази кола от пет дни.
— Значи още един е без значение.
— Ще очаквам благодарност от теб — похотливо се захили Лени. — Нали знаеш какво имам предвид?
Едва не повърнах.
— А, не! Вземи колата. Всъщност можеш да я вземеш още сега. Ще отида до нашите пеша.
Грубър беше приковал очи в гърдите ми. Сутиенът ми е 85Б. Прилично, но съвсем не умопомрачително за ръста ми от един и седемдесет. Носех черни ластични шорти и огромна фланелка. Тоалетът ми определено не беше съблазнителен, но Лени все пак ме зяпаше с мерак.
Усмивката му се разшири достатъчно, за да забележа, че му липсва един кътник.
— Е, май мога да почакам до утре. Все пак сме съученици, нали.
— Аха — бе най-доброто, което успях да измисля. След пет минути завих по „Рузвелт“. До нашите ми оставаха две пресечки. Усетих как семейните задължения ме всмукват в сърцето на Бърг. Бърг е квартал с големи семейства. Безопасен и спокоен, с отколешни традиции. Часовникът на таблото ми показа, че съм закъсняла със седем минути, а нуждата да закрещя ми каза, че вече съм си у дома.
Паркирах до бордюра и погледнах тясната двуетажна къща близнак с алуминиева дограма. Частта на семейство Плъм беше жълта от четиридесет години, с кафяви керемиди на покрива. От двете страни на циментовата предна площадка растяха гъсти храсти, а по цялата дължина на терасата бяха грижливо подредени саксии със здравец. Къщата беше миниатюрна. Всекидневната се намираше отпред, трапезарията — по средата, а кухнята — в задната част. На горния етаж имаше баня и три спални. Спретната къщичка, изпълнена с кухненски аромати и прекалено много мебели, удобна и уютна.