Докато Емилио отвори заложната къща, имах чувството, че ще загина от липса на кофеин. Попазарих се за обиците, но не вложих много чувство и си знаех, че накрая ще ме измами. Не че много ми пукаше. Имах онова, от което се нуждаех. Пари за спрей и за телефонната компания — и дори достатъчно дребни за кексче с боровинки и голямо кафе.
Позволих си пет минути, в които да се наслаждавам на закуската, после забързах към телефонната компания. Спрях на светофара и двама кретени в някакъв пикап започнаха да ми подсвиркват и да викат. По жестовете им разбрах, че са харесали украсата на колата ми. Не ги чувах какво казват заради шума от двигателя. Е, трябва да благодарим на Господ и за малките услуги.
Забелязах някаква мъгла да се надига около мен и осъзнах, че колата ми дими. Не беше безвредният бял дим от кондензация в студен ден. Този беше черен и плътен. Поради липсата на ауспух излизаше някъде откъм шасито. Фраснах таблото с юмрук, за да проверя дали някое от устройствата ще заработи. Замига червената лампичка на маслото. Отбих към бензиностанцията на следващия ъгъл, купих кутия масло, налях го в колата и пъхнах клечката, за да проверя нивото. Все още бе твърде ниско, затова купих още една кутия.
Следваща спирка — телефонната компания. Уреждането на сметката и повторното ми включване бяха почти толкова сложни, колкото получаването на зелена карта. Най-после излъгах, че сляпата ми склерозирала баба живее при мен след инфаркта си и включването на телефона ми е въпрос на живот или смърт. Не мисля, че жената зад гишето ми повярва, но явно се развесели от историята ми, тъй като ми обеща, че ще ми включат телефона още днес. Страхотно! Ако Рамирес се върнеше, щях да мога да се обадя на ченгетата. Но за всеки случай възнамерявах да си купя огромен спрей със сълзотворен газ. Не ме биваше много с пистолетите, но нямах равна в използването на спрейове.
Докато се добера до оръжейния магазин, червената лампичка на маслото отново запримигва. Не видях дим, затова реших, че устройството се е скапало. Пък и не ми пукаше. Нямаше да влагам повече пари в машинно масло. Колата трябваше да се примири с тази мисъл. А когато приберях десетте бона от гаранцията, щях да й купя колкото масло иска. А после щях да я бутна от някой мост.
Винаги си бях представяла, че собствениците на оръжейни магазини са огромни и мускулести и носят бейзболни шапки с реклами на мотори. Смятах, че всичките се казват Буба или Били Боб. Но този оръжеен магазин бе управляван от жена — казваше се Съни. Четиридесетгодишна, с кожа с цвета и мекотата на стара пура, с коса, изрусена до канарено жълто, и глас, който говореше, че пуши поне две кутии на ден. Съни бе издокарана с обици с фалшиви камъни, прилепнали джинси, а на ноктите й бяха изрисувани малки палми.
— Страхотен маникюр — казах.
— Прави ми го Мойра от „Салона за разкрасяване“. Гениална е по отношение на ноктите, а и ще ти направи такава кола маска, че ще станеш плешива като билярдна топка.
— Ще отида.
— Просто питай за Мойра. Кажи й, че те изпраща Съни. Е, какво има днес? Свърши ли вече куршумите?
— Имам нужда от защитен спрей.
— Какъв вид използваш?
— Повече от един вид ли има?
— Господи, разбира се! Предлагаме изключително богат асортимент от спрейове.
После бръкна в един кашон и извади няколко пакета.
— Това е оригиналният „Мейс“. Имаме и „Пепър-гард“, екологично чист продукт, много използван от ченгетата напоследък. И накрая е „Сигурният пазител“, истинско химическо оръжие. Той може да събори двестакилограмов мъж за по-малко от шест секунди. Действа върху нервните окончания. Докосва кожата ти и си труп. Няма значение дали си пиян, или дрогиран. Една капка и край.
— Звучи опасно.
— И е.
— Смъртоносен ли е? Тежки ли са последиците от него?
— Най-тежката последица за жертвата ти ще е споменът за унизителното му преживяване. Разбира се, в началото човекът се парализира за известно време, а когато действието на спрея премине, го очаква сериозно драйфане и адско главоболие.
— Не знам… Ами ако случайно напръскам себе си?
Тя се намръщи.
— Скъпа, трябва да внимаваш.
— Струва ми се доста сложно.
— Въобще не е сложно. Просто трябва да си сложиш пръста на дюзата. Освен това нали си професионалистка. — Тя ме потупа по ръката. — Вземи си „Сигурният пазител“. Няма начин да сгрешиш.
Не се чувствах професионалистка. По-скоро се чувствах пълна идиотка. Бях критикувала чуждите правителства заради използването на химически оръжия, а сега се канех да си купя нервно паралитичен газ от жена, която си епилираше половите органи.