Никой не отговори.
— А сега какво? — попитах. — Ще разбиеш вратата ли?
— В никакъв случай. Това са дивотии. Човек може да си счупи крака.
— Значи ще я отключиш с шперц? Или ще я отвориш с кредитна карта?
Рейнджъра поклати глава.
— Гледаш прекалено много телевизия.
Той извади от джоба си ключ и каза:
— Взех го от портиера, докато те чаках.
Апартаментът на Морели се състоеше от всекидневна, трапезария, свързана с кухнята, спалня и баня. Беше сравнително чист и спартански обзаведен. Малка квадратна дъбова маса, четири стола, удобно канапе, масичка за кафе и едно кресло. Във всекидневната имаше скъпа уредба, а в спалнята — малък телевизор.
Претърсихме кухнята, като се надявахме да открием бележник с адреси и телефони. Прегледахме и сметките му, струпани небрежно пред тостера.
Беше лесно да си представиш как Морели се прибира, мята ключовете си на плота в кухнята, събува си обувките и си чете пощата. Заля ме вълна от съжаление, когато осъзнах, че Джо вероятно никога вече няма да има свободата да се наслаждава на всички тези простички ритуали. Беше убил човек и с това бе сложил край и на собствения си живот. Такава ужасна загуба! Как бе могъл да направи такава дивотия? Как се бе замесил в този кошмар? Как въобще подобни неща се случват на хората?
— Няма нищо — каза Рейнджъра, после превъртя касетата в телефонния секретар на Морели.
— „Здрасти, сладурче — изгука женски глас. — Шарлийн се обажда. Звънни ми по-късно.“
— „Джоузеф Антъни Морели, майка ти е. Чуваш ли ме? Ало? Ало?“
Рейнджъра обърна машинката наопаки и преписа охранителния код и този за съобщения.
— Ако разполагаш с тези номера, можеш да получиш достъп до съобщенията му от външен телефон — обясни ми той. — По този начин може и да открием нещо.
Отидохме в спалнята, преровихме чекмеджетата, разгледахме книгите и списанията му и проучихме няколкото снимки на скрина. Бяха семейни снимки — нищо полезно. Никакви снимки на Кармен. Повечето чекмеджета бяха празни. Морели бе взел чорапите и бельото си. Лошо. Щеше да ми е интересно да разгледам бельото му.
Върнахме се в кухнята.
— Това място е чисто — каза Рейнджъра. — Тук няма да намериш нищо полезно. А и се съмнявам, че Морели ще се върне. Струва ми се, че е взел всичко, от което има нужда.
Взе една халка с ключове от кукичката на стената и я сложи в ръката ми.
— Пази ги. Няма смисъл да безпокоиш портиера, ако решиш да влезеш пак.
Заключихме апартамента и върнахме ключа на портиера. Рейнджъра се настани в мерцедеса си, сложи си огледални очила, пусна диск с хеви метъл и излетя от паркинга като Батман.
Въздъхнах примирено и погледнах шевито. По асфалта капеше масло. Две места по-нататък новичкият яркочервен джип чероки на Морели блестеше на силното слънце. Усетих тежестта на ключовете в ръката си. Ключ от апартамента и два от кола. Реших, че няма да ми навреди да погледна по-отблизо, затова отворих вратата на черокито и надникнах вътре. Колата миришеше на ново. По таблото нямаше и прашинка, постелките бяха безукорно чисти, червената тапицерия беше гладка и подканяща. Джипът беше мощен и имаше достатъчно конски сили, за да накара всеки мъж да се гордее с него. Беше оборудван с климатик, полицейско радио, мобилен телефон и полицейски скенер. Великолепна машина. И беше на Морели. Стори ми се несправедливо един нарушител на закона да има такава страхотна кола, а аз да се тормозя със скапаното шеви.
След като вече бях отворила вратата, вероятно трябваше и да запаля двигателя. За колите не е хубаво само да си стоят на паркинга, без никой да ги кара. Всички знаят това. Поех си дълбоко дъх и предпазливо се настаних зад волана. Нагласих седалката и огледалото за обратно виждане. После стиснах волана. Можех да пипна Морели, ако разполагах с такава кола. Бях умна. И упорита. Трябваше ми само кола. Зачудих се дали да не подкарам джипа. Сигурно щеше да му се отрази добре да обиколи квартала. А най-добре щеше да е, ако го покарах няколко дни, за да не вземе случайно да ръждяса на паркинга.
Е, добре, кого се опитвах да заблудя? Обмислях, при това съвсем сериозно, да открадна колата на Морели. Не, не да я открадна. Да я конфискувам. В крайна сметка бях ловец на престъпници и сигурно имах право да конфискувам кола, ако положението станеше напечено. Погледнах шевито. Да, положението вече си беше напечено.
Освен това кражбата на джипа на Морели си имаше и друго предимство. Бях абсолютно сигурна, че това никак няма да му хареса. А ако се ядосаше достатъчно, може би щеше да допусне глупава грешка и да се опита да си върне автомобила.
Завъртях ключа и се опитах да не обръщам внимание на факта, че сърцето ми се кани да изскочи от гърдите. Казах си, че тайната на успеха на добрия агент по залавяне на обвиняеми е да може да се възползва от момента. Ловкост. Приспособяване. Творческо мислене. Разполагах с всички необходими атрибути. Нямаше да ми навреди и малко кураж.