Задишах бавно, за да се успокоя и да не катастрофирам с първата кола, която бях откраднала. В разписанието ми за днес имаше още една задача. Трябваше да посетя бар „Влез“, последното работно място на Кармен. Барът се намираше на улица „Старк“, на две пресечки от фитнеса. Зачудих се дали да не се прибера у дома и да облека нещо по-небрежно, но накрая реших да си остана костюмирана. Независимо как бях облечена, нямаше да мога да се слея с редовните посетители на бара.
Намерих си място за паркиране на половин пресечка от бара. Заключих джипа и изминах краткото разстояние дотам само за да открия, че е затворен. На вратата висеше катинар. Прозорците бяха заковани с летви. Не бе дадено никакво обяснение. Е, не бях чак толкова разочарована. След инцидента във фитнеса, не очаквах с нетърпение да нахлуя в поредната мъжкарска крепост на улица „Старк“. Завлякох се обратно до черокито и подкарах по улицата с надеждата да зърна някъде Морели. След петата обиколка започна да ми писва, а и бензинът намаля, затова се отказах. Отворих жабката и затърсих кредитни карти, но не открих нищо. Мамка му! Нямах бензин. Нито пари. Нито кредитни карти.
Ако исках да продължа издирването на Морели, щяха да ми трябват пари за елементарни разходи. Не можех да съществувам без цент в джоба. Вини беше единственото разрешение на проблемите ми. Щеше да му се наложи да ми даде малко пари в аванс. Спрях на светофара и разучих телефона на Морели. Включих го и номерът му просветна. Колко удобно! Помислих си, че трябва да отида докрай. Защо да се ограничавам с кражбата на джипа? Нищо не ми пречеше да му завиша и сметката за телефона. Звъннах в офиса на Вини и Кони вдигна.
— Вини там ли е? — попитах.
— Да — отговори тя. — Ще е тук цял следобед.
— Ще дойда след десетина минути. Трябва да поговоря с него.
— Хвана ли Морели?
— Не. Но конфискувах колата му.
Затворих и завих по „Съдърд“, като се опитвах да реша какъв аванс мога да измъкна от Вини. Имах нужда от пари за около две седмици, а ако исках да използвам джипа, за да заловя Морели, трябваше да инвестирам и в аларма. Не можех да наблюдавам колата по двадесет и четири часа в денонощието, а не исках Морели да се промъкне в нея докато спя, пишкам или съм на пазар.
Все още обмислях подходящата цифра, когато телефонът звънна. Стреснах се толкова, че едва не се качих на тротоара. Ама че странно усещане. Все едно те хващат да подслушваш чужд разговор или пък си седиш в клозета и внезапно стените падат. Изпитах лудешко желание да отбия от пътя и да побягна с писъци от колата.
Предпазливо вдигнах телефона до ухото си.
— Ало?
Последва кратка пауза, после женски глас каза:
— Искам да говоря с Джоузеф Морели.
Божичко! Беше мама Морели. Е, сега вече го закъсах.
— Джо не е тук в момента.
— А вие коя сте?
— Приятелка на Джо. Дава ми да карам колата му от време на време.
— Долна лъжа — каза мама Морели. — Знам с кого говоря. Със Стефани Плъм. Познавам гласа ти. Какво правиш в колата на моя Джо?
Никой не може да се държи толкова враждебно като мама Морели. Ако на телефона бе някоя обикновена майка, вероятно щях да се опитам да обясня всичко и да се извиня, но госпожа Морели ме плашеше ужасно.
— Какво? — извиках. — Не ви чувам. Какво? Какво?
И изключих телефона.
— Страхотно — промърморих под нос. — Много умно. И адски професионално. Невероятно бърза реакция.
Паркирах на „Хамилтън“ и отидох пеша до офиса на Вини. Подготвях се за сблъсъка и се опитвах да се окопитя. Влетях през вратата, махнах на Кони и тръгнах към кабинета на Вини. Вратата беше отворена. Вини седеше зад бюрото си, наведен над фиш от конните състезания.
— Здрасти — поздравих бодро. — Как е?
— Ох, мамка му! — изхленчи Вини. — Сега пък какво?
Ето това харесвам у роднините. Толкова сме близки, мили и любезни един с друг.
— Искам аванс — обясних делово. — Имам разноски, свързани с работата.
— Аванс? Шегуваш ли се?
— Изобщо не се шегувам. Ще получа десет бона, когато ти доведа Морели. А сега искам две хиляди аванс.
— Да бе! Когато адът замръзне. И не мисли, че пак ще успееш с изнудването. Само една дума на жена ми и аз съм мъртъв. А един труп определено няма да ти осигури работа, умнице.
В това имаше логика.
— Добре де, шантажът не върши работа. Ами алчността? Дай ми два бона сега и накрая няма да си взема пълните десет процента.