Едно хлапе с лакирана прическа и седем стотака в златни вериги около врата спря и се вторачи в мен. Двамата му приятели стояха наблизо.
— Здрасти, маце — ухили ми се хлапето. — Какво правиш тук?
— Чакам един човек — отговорих.
— Така ли? Готино маце като теб не трябва да чака никого.
Единият му приятел пристъпи напред, замърка сладострастно и започна да върти език към мен. Когато видя, че е привлякъл вниманието ми, облиза прозореца.
Зарових в чантата си и извадих пистолета и сълзотворния газ. Оставих ги на таблото. След това разни хора спираха и се втренчваха в мен, но не ми досаждаха.
В пет часа вече умирах от скука, а полата ми бе кошмарно измачкана. Чаках Кларънс Сампсън, но мислех за Джоузеф Морели. Той също бе някъде наблизо. Усещах го в свития си стомах. Нещо като електрически заряд с нисък волтаж пробождаше гръбнака ми. Представих си как провеждам ареста. В най-лесния сценарий Джо въобще не ме виждаше, а аз се приближавах зад гърба му и го пръсвах с нервно паралитичния газ. И след като вече лежеше безпомощен на земята, триумфално му закопчавах белезниците.
Към шест бях направила въображаемия арест четиридесет и два пъти и бях леко замаяна. В шест и половина настроението ми сериозно започна да спада, а левият ми крак изтръпна. Протегнах се колкото се може по-добре и опитах да се успокоя с изометрия. Броях минаващите коли, повтарях си националния химн и бавно четях съставките на дъвката, която бях намерила на дъното на чантата си. В седем звъннах на информация, за да се уверя, че часовникът на Морели не изостава.
Тъкмо се ядосвах, че полът и цветът ми не ми позволяват да действам ефективно в повече от половината квартали на Трентън, когато някакъв тип, който отговаряше на описанието на Сампсън, излезе от „Рейнбоу“. Погледнах снимката на таблото, после пак мъжа. Бях деветдесет процента сигурна, че е Сампсън. Едро, отпуснато тяло, скверна малка главичка, тъмна коса и брада, бяла кожа. Приличаше на Блуто от филмчетата за Попай. Нямаше начин да не е Сампсън. Все пак колко брадати бели мъже живееха в този квартал?
Пъхнах револвера и спрея в чантата и подкарах джипа. Обиколих по две пресечки, за да се озова между Сампсън и дома му. Паркирах и изскочих от колата. Група тийнейджъри си говореха на ъгъла, а две малки момиченца играеха с куклите си на стъпалата на мизерна къща. На отсрещната страна на улицата бе изнесено канапе с липсващи възглавници. Версията на улица „Лайминг“ на люлка на терасата. Двама старци седяха на канапето, безмълвно вторачени в нищото.
Сампсън бавно се влачеше по улицата. Очевидно бе в приповдигнато от алкохола настроение. Усмивката му беше заразителна. Ухилих му се дружелюбно.
— Кларънс Сампсън?
— Да — отвърна той. — Какво искаш?
Говореше завалено. И миришеше на застояло, сякаш дрехите му бяха стояли със седмици в панера за пране.
Протегнах ръка.
— Аз съм Стефани Плъм. Представлявам компанията, която е платила гаранцията ви. Пропуснали сте явяването си в съда и бихме искали да ви насрочат нова дата.
За момент той ме погледна объркано, после мозъкът му бавно преработи информацията и той отново се усмихна.
— Май наистина съм забравил.
Да, Сампсън определено не беше от хората, които би трябвало да се тревожат, че ще получат инфаркт поради постоянния стрес. Вероятно някой ден щеше да си умре от мързел.
Отвърнах на усмивката му жизнерадостно.
— Няма проблеми. Непрестанно се случва. Аз съм с кола… — Махнах към черокито. — Ако нямате нищо против, ще ви закарам до участъка, за да се погрижим за документацията.
Той отмести очи от мен към къщата си.
— Ами… не знам…
Хванах го под ръка и го побутнах напред. Лек приятелски жест, с който овчарят насочва най-тъпото си животно към стадото.
— Няма да отнеме много време — успокоих го.
Да, само около три седмици.
Излъчвах дружелюбие и чар, дори притиснах гърди към ръката му, за да му дам допълнителен стимул. Отворих му вратата на джипа и казах:
— Заповядайте.
Той се закова до вратата.
— Значи трябва само да ми определят нова дата, нали?
— Да. Точно така.
А после трябваше да кисне в килията, докато стане време за новото му явяване в съда. Но не го съжалявах. Можеше да убие някого, щом караше в пияно състояние.
Прилъгах го вътре и му закопчах предпазния колан. Изтичах до вратата си и скочих в колата. Подкарах бързо, уплашена, че тъпакът всеки момент може да се усети, че съм агент по залавяне на обвиняеми. Не можех да си представя какво щеше да стане, когато стигнехме до участъка, но си казах, че ще му мисля, като му дойде времето. А ако започнеше да буйства, винаги можех да го напръскам с нервно паралитичния газ… може би.