Страховете ми се оказаха напразни. Не бях изминала и километър, когато очите му се замъглиха и той заспа, облегнат на вратата като гигантски червей. Отправих бърза молитва към Господ да не му позволява да се напикае в колата или да направи някоя друга гадост, както често се случва с пияните.
След няколко пресечки спрях пред червен светофар и го погледнах. Все още спеше. Дотук добре.
Вехт светлосин бус от другата страна на кръстовището привлече вниманието ми. Три антени. Сториха ми се твърде много за такава стара бракма. Намръщих се към шофьора, като се опитвах да различа чертите му зад затъмненото стъкло. Полази ме ледена тръпка. Светна зелено и колите се раздвижиха. Бусът мина покрай мен и сърцето ми подскочи, когато видях зад волана Джо Морели — гледаше ме изненадано. Първото ми желание бе да се смаля и да стана невидима. Теоретично би трябвало да съм доволна, че все пак осъществих някакъв контакт, но в действителност бях ужасно объркана. Бях страхотна, когато си представях как арестувам Морели. Но не изпитвах същата увереност в момента. Зад мен изскърцаха спирачки и в огледалото за обратно виждане забелязах как бусът скача на бордюра, за да направи обратен завой.
Бях очаквала, че Джо ще се втурне след мен. Но не бях очаквала да го направи толкова бързо. Вратите на джипа бяха заключени, но за всеки случай натиснах бутона отново. Спреят лежеше в скута ми. Полицейският участък беше на около километър. Зачудих се дали да не изритам Кларънс и да не се заема с Морели. Все пак той беше главната ми цел.
Обмислих набързо всички възможности, но нито една от тях не ми се стори задоволителна. Не ми се искаше Морели да се втурне към мен, докато се боря с Кларънс. А и нямах желание да просна Морели насред улицата. Не и в този квартал. Не можех да предвидя резултата.
Морели се намираше на пет коли разстояние от мен, когато спрях на поредния светофар. Видях как вратата на буса се отваря, как Джо скача от него и хуква към мен. Стиснах спрея и се помолих да светне зелено. Морели почти бе стигнал до мен, когато най-после потеглих и той бе принуден да се върне в буса.
Милият Кларънс още спеше. Главата му бе клюмнала, а от устата му капеше слюнка. Завих наляво по „Клинтън“ и телефонът звънна.
Обаждаше се Морели. Не беше особено щастлив.
— Какво правиш ма? — изкрещя той.
— Водя господин Сампсън в полицейския участък — отговорих спокойно. — Нямам нищо против да ни последваш. Много ще ме улесниш.
Нагъл отговор, като се има предвид, че умирах от шубе.
— Караш моята кола! — изрева Джо.
— Да. Конфискувах я.
— Какво?!
Изключих телефона преди разговорът да премине в смъртни заплахи. Бусът изчезна от погледа ми малко преди да стигна до участъка. Продължих заедно с пияния престъпник, който спеше като накърмено бебе.
Полицейският участък на Трентън е подслонен в триетажна тухлена постройка, демонстрираща практичността на общинската архитектура. Ченгетата, които очевидно се намираха на дъното на хранителната верига, не разполагаха с много удобства. На всичкото отгоре участъкът бе заобиколен от гетото, така че ако някога там избухнеше сериозен бунт, полицаите със сигурност щяха да бъдат унищожени.
Празният парцел до участъка, ограден с телена мрежа, осигуряваше паркинг за полицейските коли и бусове, служителите и пострадалите граждани, които търсят помощ от полицията.
Мизерни тесни къщи и малки магазинчета, типични за този район, гледаха към предния вход на участъка — Морски ресторант „Джъмбо“, „Шапкарски магазин «Лидия»“, ъглова бакалия с реклами на евтина кола, магазин за мебели втора употреба, пред който бяха подредени прашни перални, и църква „Вечен подслон“.
Спрях на паркинга, включих телефона, набрах номера на дежурния и помолих да ми помогнат за предаването на заловения. Инструктираха ме да отида до задната врата, където щеше да ме чака униформен полицай. Потеглих натам и паркирах колкото се може по-близо до вратата. Не видях никаква униформа, затова отново звъннах на дежурния. Посъветваха ме да се успокоя и да изчакам. Лесно им беше — знаеха какво правят.
След няколко минути излезе Карл Констанца Смахнатия. Навремето двамата бяхме получили заедно първото причастие.
Той се вторачи в мен изненадано.
— Стефани Плъм?
— Здрасти, Карл.
Широка усмивка озари лицето му.