— Казаха ми, че ме чакала някаква досадница.
— Сигурно става дума за мен.
— Коя е тази Спяща красавица?
— Нарушител на гаранцията си.
Карл погледна Сампсън.
— Мъртъв ли е?
— Мисля, че не.
— Вони на мърша.
Съгласих се.
— Да, можете да го поизмиете с маркуча.
Разтърсих Кларънс и изкрещях в ухото му:
— Хайде, събуди се.
Той се задави със собствените си лиги и отвори очи.
— Къде съм?
— Пред полицейския участък — отговорих. — Слизаме.
Той се вторачи в мен тъпо и продължи да седи неподвижно като торба с цимент.
— Направи нещо — помолих Констанца. — Изкарай го оттук.
Констанца хвана Кларънс за ръцете, а аз запънах крак в огромния му задник. Започнахме да бутаме и да дърпаме и сантиметър по сантиметър изкарахме грозното вонящо туловище на Сампсън на улицата.
— Точно затова станах ченге — ухили се Констанца. — Не можах да устоя на блясъка на тази професия.
Вкарахме Кларънс в участъка, закопчахме го за дървената пейка и го предадохме на дежурния. Изтичах навън и преместих черокито на паркинга, където вечно подозрителните ченгета нямаше да го помислят за крадена кола.
Когато се върнах, на Кларънс вече му бяха взели колана, връзките на обувките и личните вещи. Изглеждаше жалък и окаян. Беше първият ми успех в залавянето на престъпници и бях очаквала да съм доволна, но сега ми се видя трудно да се радвам на нечие нещастие.
Взех си разписката за предаването на обвиняемия, прекарах няколко минути в спомени с Карл Констанца и тръгнах към паркинга. Бях се надявала да си тръгна преди да се мръкне, но нощта се бе спуснала рано. Небето беше покрито с облаци. Не се виждаха звезди, нито луна. Движението из улиците бе намаляло. Казах си, че това ще ме улесни да видя дали някой ме следи, но не си повярвах. Не бях сигурна, че ще успея да забележа Морели.
Бусът не се виждаше никъде, но това не означаваше нищо. Морели вече можеше да кара друга кола. Отправих се към „Нотингам“, като не изпусках от очи огледалото за обратно виждане. Не се съмнявах, че Джо е някъде из улиците, но поне бе така любезен да не ми позволи да го видя. А това означаваше, че ме приема на сериозно поне малко. Жизнерадостна мисъл, която ме накара да започна да изготвям нов план. Съвсем прост. Прибирам се у дома, паркирам черокито отпред, чакам в храстите със спрея в ръка и зашеметявам Морели, когато се опита да си прибере колата.
6.
Паркингът на кооперацията ми е зад нея. Мястото не е особено живописно — асфалтов правоъгълник, разделен на места за паркиране. Не бяхме толкова изискани, че всеки да си има свое собствено. Тук беше джунгла, където единствените хубави места бяха запазени за инвалидите. До входа на паркинга имаше три огромни контейнера за боклук — два за вторични суровини и един за обикновен боклук. Чудесно за околната среда, но не и за местната гледка. Видът на задния вход бе подобрен от редицата азалии, които се простираха по цялата дължина на паркинга. Изглеждаха великолепни през пролетта, когато бяха покрити с розови цветове, а през зимата, окичени с разноцветни лампички, бяха направо вълшебни. През останалата част от годината бяха все пак по-добри от нищо.
Избрах за джипа добре осветено място в средата на паркинга. Исках да видя Морели веднага щом се появи да си върне имуществото. Да не споменаваме, че това беше едно от малкото свободни места. Повечето от съседите ми бяха възрастни и не обичаха да шофират след стъмване. Към девет часа паркингът вече бе пълен, а телевизорите в апартаментите на старците гърмяха с пълна сила.
Огледах се, за да се уверя, че от Морели няма и следа. После отворих капака и свалих капачката на разпределителната кутия. Това беше една от способностите ми за оцеляване в Ню Джърси. Всеки, който е оставял колата си на паркинга на летището в Нюарк, знае как да свали капачката на разпределителя. Това е единственият начин да си сигурен, че когато се върнеш, колата ти ще е на мястото си.
Прецених, че когато джипът откаже да запали, Морели ще отвори капака, а тогава аз щях да го издебна и да го напръскам със спрея. Забързах към кооперацията и се скрих зад азалиите. Чувствах се адски умна.
Седнах на земята — постлах си вестник, за да не си съсипя полата. Искаше ми се да се преоблека, но се страхувах да не изпусна Морели. Пред азалиите имаше листове талашит, но аз седях върху мърлявата твърда земя. Вероятно щях да се чувствам уютно, ако бях дете, но сега забелязвах неща, които хлапетата обикновено не виждат. Най-вече това, че азалиите не изглеждат толкова добре отзад.
Огромен крайслер влезе в паркинга и от него слезе белокос човек. Познавах го, но не му знаех името. Той тръгна бавно към входа. Не ми се стори уплашен, а и не изкрещя: „Помощ! В храстите се крие една луда.“