Разсея ме неясна сянка от другата страна на прозрачната завеса. Сянката се раздвижи и сърцето ми спря. В банята ми имаше човек. Застинах неподвижно, всички мисли излетяха от главата ми. После си спомних Рамирес и направо ми призля. Вероятно боксьорът бе уговорил портиера да му даде резервния ключ. Или пък бе влязъл през прозореца. А само Господ знаеше на какво бе способен Рамирес.
Бях взела чантата си в банята, но беше на шкафа, далеч от ръцете ми.
Натрапникът дръпна завесата с такава сила, че пластмасовите халки изпопадаха. Изпищях и го замерих с шампоана, после се свих до стената.
Не беше Рамирес, а Джо Морели. В едната си ръка бе стиснал завесата, а другата бе свита в юмрук. На челото му, там, където го бе фраснал шампоанът, се издуваше цицина. Изглеждаше побеснял и се уплаших, че полът ми няма да му попречи да ми разбие носа. Е, бях готова за битка. За какъв се мислеше този кретен? Най-нагло ми бе изкарал акъла, а после бе съсипал и завесата за душа.
— Какво правиш тук бе? — изкрещях. — Не си ли чувал за звънец? Как влезе?
— Беше оставила прозореца на спалнята си отворен.
— Но мрежата беше спусната.
— Мрежите не вършат работа.
— Ако си съдрал мрежата ми, ще трябва да платиш за поправката й. Ами завесата на душа? Тези завеси да не растат по дърветата.
Говорех по-спокойно, но все пак с една октава по-високо от обикновено. Честно казано, въобще нямах представа какви ги дрънкам. Мислите ми препускаха лудо. Изпитвах ужасна ярост, че Морели е нахлул в дома ми, както и паника от това, че съм гола.
При подходящи обстоятелства не е лошо да си гола — когато взимаш душ, когато се любиш, когато се раждаш. Но да стоиш гола и мокра пред Джо Морели, напълно облечен, си беше направо кошмар.
Завъртях крановете и грабнах една хавлия, но Морели я издърпа от ръката ми и я хвърли на пода зад себе си.
— Дай ми кърпата — наредих му ледено.
— Не и докато не си изясним някои неща.
Като дете, Морели не подлежеше на контрол. Сега стигнах до извода, че като възрастен има малко повече самообладание. Италианският темперамент си личеше ясно в очите му, но ми се стори, че жестокостта в тях е внимателно изчислена. Джо беше издокаран в прогизнала от дъжда черна фланелка и джинси. Когато се завъртя към шкафа, видях пистолета, пъхнат отзад в колана на джинсите му.
Не ми беше трудно да си го представя как убива някого, но определено бях съгласна с Рейнджъра и Еди Газара — не можех да си представя порасналия Морели като глупав и импулсивен.
Той застана с ръце на кръста. Косата му беше мокра и се къдреше по челото и над ушите му. Устните му бяха стиснати.
— Къде е капачката на разпределителя ми?
Най-добрата защита е нападението.
— Ако не напуснеш банята ми веднага, ще пищя.
— Два през нощта е, Стефани. Всичките ти съседи спят дълбоко, оставили слуховите си апаратчета на нощните шкафчета. Пищи колкото си искаш. Никой няма да те чуе.
Реших да отстоявам правата си и му се намръщих. Положих всички усилия да изглеждам строга. Не възнамерявах да му доставя удоволствието да ме види уязвима и засрамена.
— Ще те попитам още веднъж — повтори Морели. — Къде ми е капачката на разпределителя?
— Не знам за какво говориш.
— Слушай, сладурче, ще преровя целия ти апартамент, ако трябва.
— Капачката не е у мен. Не е тук. И не съм ти сладурче.
— Ох, Господи! — изстена Джо. — Какво съм направил, за да заслужа това?
Повдигнах вежди. Морели въздъхна.
— Да — кимна той. — Знам.
Взе чантата ми от шкафа, обърна я и изсипа съдържанието й на пода. Вдигна белезниците, пристъпи напреди каза:
— Дай си ръката.
— Перверзник — изсумтях презрително.
— Иска ти се.
Със светкавично движение Джо закопча едната гривна около дясната ми китка.
Дръпнах си ръката и се опитах да го ритна, но никак не ми беше лесно да маневрирам във ваната. Той избегна ритника ми и заключи другата половина на стоманената гривна за релсата на завесата. Ахнах и застинах. Не можех да повярвам на очите си.
Морели отстъпи и ме огледа внимателно. Цялата.
— Е, ще ми кажеш ли къде е капачката?
Не можех нито да проговоря, нито да закрещя. Усетих как по бузите ми се разлива червенина от срам, а гърлото ми се сви от ярост.
— Страхотно — въздъхна Морели. — Упорито мълчание. Е, що се отнася до мен, можеш да си останеш тук завинаги.