— Ха-ха-ха!
— Не е смешно. Морели нахлу в апартамента ми, докато се къпех, и ме заключи за релсата, това гадно копеле.
— Няма начин да не харесаш този тип — захили се Рейнджъра.
— Ще ми помогнеш ли, или не?
— Къде живееш?
— Кооперацията на ъгъла на „Сейнт Джеймс“ и „Дънуърт“. Апартамент 215. В задната част на кооперацията. Можеш да влезеш през прозореца.
Всъщност не можех да обвиня Морели, задето ме бе закопчал за релсата. Все пак бях откраднала колата му. А и разбирах, че иска да ме държи настрани, докато претърсва апартамента ми. Дори можех евентуално да му простя, че бе съсипал завесата на душа, но пък беше прекалил, когато ме остави да вися тук гола. Ако си мислеше, че това ще ме обезкуражи, много грешеше. Сега вече беше въпрос на чест. Проклета да бях, ако не отговорех на предизвикателството. Щях да пипна Морели или да умра.
Струваше ми се, че стоя във ваната от часове, когато чух как вратата на апартамента ми се отваря и затваря. Водата бе изстинала отдавна и ми беше студено. И бях гладна. И ме болеше глава.
Рейнджъра се показа до вратата на банята. Почувствах такова облекчение, че дори не се засрамих, а казах:
— Благодаря ти, че дойде тук посред нощ.
Той се усмихна.
— Не можех да пропусна възможността да те видя гола и с белезници.
— Ключовете са някъде тук на пода.
Той ги намери, взе телефона от вкочанените ми пръсти и отключи белезниците.
— Да не би двамата с Морели да си падате по извратен секс?
— Спомняш ли си как следобед ми даде ключовете на Морели?
— Да.
— Ами аз взех колата му на заем.
— На заем?
— Всъщност я конфискувах. Нали ние сме законът и така нататък? Ти го каза.
— Да де.
— Та значи конфискувах колата му, а той разбра за това.
Рейнджъра се усмихна и ми подаде кърпа.
— Разбрал е за конфискацията?
— И никак не се зарадва. Аз пък паркирах колата тук и свалих капачката на разпределителя като предпазна мярка.
— Обзалагам се, че това вече го е вбесило.
Излязох от ваната и едва потиснах писъка си, когато видях отражението си в огледалото. Косата ми изглеждаше, сякаш ме бе ударил ток, а после някой бе изпръскал цял спрей с лак върху нея.
— Трябва да инсталирам аларма в колата на Морели, но нямам пари.
Рейнджъра се ухили.
— Аларма? Морели страхотно ще се зарадва.
После намери химикалка на пода и написа някакъв адрес върху парче тоалетна хартия.
— Знам един гараж, където ще ти предложат добра цена.
Минах покрай него, влязох в спалнята и смених кърпата с дълъг халат.
— Чух те да влизаш през вратата.
— Успях да се справя с ключалката. Реших, че не е прилично да будя портиера по това време.
Рейнджъра погледна през прозореца. По стъклата плющеше дъжд, съдраната мрежа бе увиснала над перваза.
— Правя се на Човека-паяк само в хубаво време — добави той.
— Морели ми съсипа мрежата.
— Сигурно е бързал.
— Много умно.
— Ами умен съм си — отвърна Рейнджъра.
Изпратих го до вратата. Мислех си, че и аз искам да съм умна.
Сънят ми беше дълбок и можех да откарам по този начин до ноември, ако не беше упоритото тропане по вратата. Намръщих се и погледнах часовника. Осем и тридесет и пет. Навремето обичах да имам гости. Сега изтръпвах, когато някой почукаше на вратата ми. Първата ми ужасена мисъл бе, че Рамирес се е върнал. Втората бе, че полицаите са дошли да ме приберат за кражба на кола.
Взех спрея със сълзотворен газ от нощното шкафче, навлякох си халата и се завлякох до вратата. Затворих едното си око и надникнах през шпионката. В коридора стоеше Еди Газара. Беше в униформа и държеше два плика с понички. Отворих му и задуших като куче, попаднало на следа.
— Хм — въздъхнах доволно.
— Добро утро и на теб — ухили се Газара, напъха се в тясното антре и тръгна към трапезарията. — Къде са ти мебелите?
— Подновявам обзавеждането.
— Аха.
Седнахме един срещу друг. Зачаках търпеливо, докато Еди извади две огромни пластмасови чаши с кафе от едната торба. Свалихме капачките им, разстлахме салфетки и нападнахме поничките.
Бяхме достатъчно добри приятели, за да не ни се налага да говорим, докато ядем. Първо унищожихме поничките с крем. После се нахвърлихме върху онези със сладко. След две понички Еди все още не бе забелязал косата ми и това ме накара да се запитам как ли изглеждам по принцип. Не ми беше казал нищо и за бъркотията, която Морели бе създал, докато претърсваше апартамента ми, а това пък ме накара да се замисля за домакинските си навици.
Еди изяде третата поничка бавно, като от време на време отпиваше от кафето си.