— Чух, че си заловила един тип вчера — каза той най-после.
Беше му останало само кафе. Той впери поглед в поничката ми, но аз я придърпах към моя край на масата.
— Май не искаш да си я разделим, а? — попита Газара.
— Разбира се, че не искам — отговорих категорично. — Как разбра за геройството ми?
— Клюки из съблекалнята. Напоследък доста се говори за теб. Момчетата се обзалагат кога Морели ще те изчука.
Сърцето ми прескочи и се уплаших, че очите ми ще изхвръкнат. Вторачих се в Газара, като чаках кръвното ми да спадне и си представях как разни капиляри се пръскат из цялото ми тяло.
— А как ще разберат дали съм изчукана? — процедих през зъби. — Може пък вече да ме е чукал. Може би го правим поне два пъти на ден.
— Смятат, че ще се откажеш от случая, след като те изчука. Облогът ще бъде спечелен, когато се откажеш.
— Ти участваш ли в него?
— Не. Морели те изчука още докато бяхме в гимназията. Не мисля, че вторият опит ще ти вземе акъла.
— Откъде знаеш за гимназията?
— Всички знаят.
— Господи!
Лапнах последната хапка от поничката и я прокарах с кафето.
Еди въздъхна — надеждата му да получи част от поничката се изпари.
— Братовчедка ти, кралицата на мрънкането, ме държи на диета — оплака ми се той. — За закуска получавам кафе без кофеин, половин чаша попара с обезмаслено мляко и половин грейпфрут.
— Това май не е храна за ченгета — отбелязах със съчувствие.
— Да предположим, че ме прострелят — рече Еди. — А в стомаха си имам само безкофеиново кафе и половин грейпфрут. Мислиш ли, че ще изкарам до спешното отделение?
— Да, не е като истинското кафе и поничките.
— Точно така, по дяволите!
— Но шкембето, което виси над колана ти, вероятно ще успее да спре куршумите.
Еди допи кафето си и прибра чашата в торбата.
— Нямаше да ми кажеш такова нещо, ако не ми беше ядосана заради тая работа с чукането.
— Да, това беше жестоко — съгласих се.
Газара взе една салфетка и елегантно почисти пудрата захар от тъмносинята си риза. Реших, че това е едно от уменията, придобити в полицейската академия. После се отпусна назад и скръсти ръце пред гърдите си. Беше метър и седемдесет и пет и доста набит. Чертите му бяха славянски. Имаше светлосини очи, бяло руса коса и чип нос. Когато бяхме деца, живееше през две къщи от нас. Родителите му още си живеят там. През целия си живот бе искал да стане ченге. А сега, когато вече носеше униформа, нямаше желание да се издигне нагоре в кариерата. Шофираше патрулната кола с удоволствие и винаги се явяваше пръв на местопрестъплението. Имаше талант да успокоява хората. Всички го харесваха. Е, може би всички без жена му.
— Имам информация за теб — каза Еди. — Снощи се отбих в „Пино“ да пийна една бира и Гъс Дембровски беше там. Гъс е от ЦЧ и работи по случая на Кулеса.
— Какво е ЦЧ?
— Цивилните ченгета.
Направо подскочих.
— Каза ли ти още нещо за Морели?
— Потвърди, че Санчес била информатор. Изпусна се, че Морели имал нейна карта. Информаторите се пазят в тайна. Шефът държи всички карти в заключен шкаф. Но предполагам, че в този случай картата на Санчес е била предадена на следователите като необходима информация.
— Значи работата може да е по-сложна, отколкото изглежда. Вероятно убийството е свързано с нещо, по което Морели е работел.
— Възможно е. Също така е възможно Морели да е имал връзка със Санчес. Чух, че била млада и красива. Типична латиноамериканка.
— И все още от нея няма и следа.
— Да. Хората от отдела издирили роднините й в Стейтън Айланд, но никой от тях не я е виждал.
— Вчера говорих със съседите й. Оказа се, че един от наемателите, който видял свидетеля на Морели, внезапно загинал.
— Как?
— Прегазили го с кола пред кооперацията и изчезнали.
— Може да е било нещастен случай.
— И на мен ми се иска да мисля така.
Еди погледна часовника си и се надигна.
— Трябва да вървя.
— Последен въпрос — спрях го. — Познаваш ли Морели Авантата?
— Виждал съм го.
— Знаеш ли къде живее и с какво се занимава?
— Работи за здравната служба. Нещо като инспектор. Живее някъде в Хамилтън. Кони сигурно има всякакви справочници в офиса. Ако Авантата има телефон, можеш да научиш и адреса му.
— Благодаря. Благодаря ти и за поничките и кафето.
Еди спря в антрето.
— Имаш ли нужда от пари?
Поклатих глава.
— Справям се отлично.
Той ме прегърна, целуна ме по бузата и си тръгна.
Затворих вратата след него и усетих как очите ми се насълзяват. Понякога истинското приятелство ужасно ме трогва. Завлякох се обратно в трапезарията, взех торбите и салфетките и ги занесох до кошчето в кухнята. Това беше първата ми възможност да разгледам апартамента си внимателно. Морели очевидно си бе излял яда върху него и бе създал невъобразима бъркотия. Кухненските шкафове бяха отворени, а съдържанието им беше изсипано на плота и по пода. Книгите бяха извадени от библиотечката, възглавниците от единственото ми кресло бяха свалени, а спалнята бе затрупана с дрехи, извадени от чекмеджетата и гардероба. Оправих кухнята и реших, че останалата част от апартамента може да почака.