Изкъпах се и облякох черни ластични шорти и огромна бежова фланелка. Снаряжението ми на ловец на престъпници все още бе разпръснато по пода в банята. Натъпках го в черната кожена чанта и я метнах през рамо. Проверих дали всички прозорци са заключени. Това май щеше да се превърне в сутрешен и вечерен ритуал. Неприятно ми беше да живея като животно в клетка, но не исках повече неочаквани гости. Заключването на вратата ми се стори повече формалност, отколкото истинско обезопасяване, тъй като Рейнджъра я бе отворил с лекота. Разбира се, не всеки притежаваше уменията на Рейнджъра. Все пак би било разумно да добавя още едно резе към колекцията си от ключалки. Веднага щом имах възможност, щях да поговоря с портиера.
Сбогувах се с Рекс, събрах смелост, надникнах в коридора и се огледах внимателно, за да се уверя, че Рамирес го няма.
7.
Капачката на разпределителя си лежеше там, където я бях оставила, сгушена в храстите пред кооперацията. Сложих я на мястото й, излязох от паркинга и подкарах към Хамилтън. Намерих си място за паркиране пред офиса на Вини и на третия опит успях да вкарам черокито в него.
Кони седеше зад бюрото си, стиснала малко огледалце, и почистваше засъхналите топчета спирала от силно начернените си мигли.
Когато ме видя, вдигна глава и попита:
— Използвала ли си някога спирали с удължител? Мисля, че ги правят от косми от плъхове.
Размахах полицейската разписка и казах гордо:
— Хванах Кларънс.
Кони се ухили и изрева:
— Браво!
— Вини тук ли е?
— Отиде на зъболекар. Мисля, че му подострят резците. — Тя се ухили, после взе разписката. — Нямаме нужда от Вини, за да оправим това. Аз ще ти напиша чек.
Надраска нещо на корицата на папката и я премести в другия край на бюрото. Извади огромна чекова книжка от средното чекмедже и ми написа чек.
— Как върви работата с Морели? Успя ли да откриеш някаква следа?
— Не точно следа, но знам, че още е в града.
— Той е страхотен тип — въздъхна Кони. — Видях го преди половин година, преди да се забърка в тази каша. Купуваше си салам в месарницата. Едва се сдържах да не забия зъби в задника му.
— Голяма хищница си била.
— Така си е. Морели обаче е страхотен мъж.
— Освен това е обвинен в убийство.
Кони пак въздъхна.
— Много жени в Трентън ще са адски нещастни, ако го приберат.
Може би беше вярно, но аз определено не бях от тези жени. След миналата нощ мисълта за Морели зад решетките предизвикваше само приятни усещания в унизеното ми и отмъстително сърце.
— Имаш ли указател? — попитах Кони.
Тя се обърна и ми посочи.
— Ей там.
— Знаеш ли нещо за Морели Авантата? — поинтересувах се, докато търсех името му в указателя.
— Знам само, че се ожени за Шърли Гало.
Единственият Морели в Хамилтън живееше на „Берген Корт“ 617. Погледнах картата над бюрото на Кони. Доколкото помнех района, това беше квартал със скромни къщи, които изглеждаха така, сякаш заслужаваха моята баня.
— Виждала ли си Шърли напоследък? — попита ме Кони. — Огромна е като кон. Сигурно е качила поне петдесет кила, откак завърши гимназия. Видях я на сватбата на Марги Манкузо. Трябваха й три сгъваеми стола, за да седне, а чантата й беше пълна с шоколадчета. Сигурно за спешни случаи… например ако някой я изпревари до картофената салата.
— Шърли Гало? Дебела? Тая кльоща?
— Неведоми са пътищата Божии — мъдро отбеляза Кони.
— Амин.
В Бърг католицизмът е удобна религия. Когато мислите ти се объркат прекалено много, Господ винаги чака някъде в сенките да му бъде прехвърлена вината.
Кони ми подаде чека, дръпна топченце аркансил от лявото си око и изхленчи:
— Ама наистина е адски трудно да си готина мадама.
Гаражът, който ми препоръча Рейнджъра, беше малък индустриален комплекс, чиято задна част граничеше с шосе 1. Комплексът се състоеше от шест циментови, подобни на бункери сгради, боядисани в жълто, но цветът бе избелял от времето и изгорелите газове от магистралата. По време на проектирането архитектът вероятно си бе представял трева и храсти. Действителността обаче беше втвърдена кал, обсипана с фасове, пластмасови чаши и някакви бодливи плевели. Всяка от шестте сгради си имаше собствен път и паркинг.