Минах бавно покрай „Преси Ей Джей“ и „Красиви шрифтове“ и спрях пред входа на гаража на Ал.
Фасадата на сградата бе украсена с три огромни врати, но само една от тях беше отворена. В двора в задната част бяха натъпкани смачкани ръждясали коли в различни етапи на демонтаж. Последен модел леко пострадали коли бяха паркирани в малък двор, ограден с телена мрежа, увенчана с бодлива тел.
Влязох в паркинга и спрях до една черна тойота със свалени колела. На път насам се бях отбила в банката и бях депозирала чека от залавянето на Кларънс. Знаех колко пари точно мога да похарча за аларма и не възнамерявах да платя и цент повече. Най-вероятно нямаше да ми свършат работа, но питането не можеше да ми навреди.
Отворих вратата на колата и излязох в адската жега. Едва си поемах дъх, за да не погълна повече тежки метали, отколкото ми бяха необходими. Толкова близо до магистралата слънцето имаше мизерен вид, замърсяването разсейваше светлината и променяше образите. От отворения гараж се носеше ехтене на пневматичен чук.
Минах през паркинга и се намръщих срещу мрачната дупка, пълна с маслени филтри, инструменти и потенциално груби мъже, издокарани в ярко оранжеви гащеризони. Един от мъжете се затътри към мен. На главата си носеше отрязан и завързан на възел крачол от гигантски чорапогащник. Несъмнено това щеше да му спести време, ако решеше да обере някой магазин на път за вкъщи. Съобщих му, че търся Ал, а той ми отвърна, че вече съм го намерила.
— Искам да инсталирате аларма в колата ми — обясних му. — Рейнджъра каза, че ще ми предложите прилична цена.
— Откъде познавате Рейнджъра?
— Работим заедно.
— Това покрива голяма територия.
Не бях сигурна какво точно означава това, а и май не исках да знам.
— Аз съм агентка по залавяне на обвиняеми.
— Значи се нуждаете от аларма, тъй като посещавате опасни квартали?
— Всъщност откраднах една кола и се страхувам, че собственикът й ще се опита да си я върне.
Очите на мъжа проблеснаха развеселено.
— Още по-добре.
Отиде до един тезгях в дъното на помещението и се върна с някакво черно пластмасово устройство.
— Това е истинско произведение на изкуството — обясни ми той. — Задейства се от въздушното налягане. Всеки път, когато настъпи промяна във въздушното налягане, например от счупен прозорец или отворена врата, тая джаджа направо ти пука тъпанчетата.
Подаде ми джаджата и продължи:
— Натискате това копче, за да го настроите. Има двадесет секунди изчакване, преди да се задейства — достатъчно време, за да излезете и да затворите вратата. А когато я отваряте, пак има двадесет секунди изчакване, за да имате възможност да изключите алармата.
— А как го изключвам, след като алармата е задействана?
— С ключ — отговори той и пусна едно лъскаво ключенце. И не забравяй ключа в колата. Тогава джаджата не върши работа.
— По-малка е, отколкото очаквах.
— Обаче е мощна. И освен това е евтина, защото е лесна за инсталиране. Просто трябва да я завинтим на таблото.
— Колко евтина?
— Шейсет долара.
— Взимам я.
Той извади отвертка от задния си джоб.
— Къде я искате?
— На ей онзи джип чероки, червения. Искам да я инсталирате на незабележимо място. Нямам желание да съсипвам таблото.
След минута шофирах към улица „Старк“. Бях адски доволна от себе си. Разполагах с аларма, която не само бе на разумна цена, но и можеше да бъде свалена лесно, когато дойдеше време да я инсталирам в колата, която възнамерявах да си купя, след като получа парите от залавянето на Джо Морели. Спрях и си купих кисело мляко с ванилия и портокалов сок за обяд. Пиех, шофирах и сърбах и се кефех на удобствата и климатика в джипа. Имах си аларма. Имах си спрей. Имах си кисело мляко. Какво повече може да иска човек?
Паркирах точно срещу фитнеса, изгълтах остатъка от портокаловия сок, настроих алармата, взех си чантата и снимките от папката на Морели и заключих колата. Размахвах червено пред бика. Единственото по-нагло, което бих могла да направя, бе да залепя на предното стъкло надпис „Ето я! Ела си я вземи!“.
Поради следобедната жега улицата не беше много оживена. На ъгъла стояха две проститутки. Имаха вид на жени, които чакат автобус, но по „Старк“ не минаваха автобуси. Просто си стояха на ъгъла, очевидно отегчени и отвратени, вероятно защото никой не искаше да се позабавлява с тях по това време на деня. Носеха евтини пластмасови сандали, ластични потници и тесни шорти. Косите им бяха подстригани късо и изправени с гел, така че приличаха на четината на глиган. Не знаех как точно проститутките определят цената си, но ако мъжете плащаха за тях на килограм, тези двете сигурно изкарваха добри пари.