Когато се приближих към тях, те се настроиха за битка. Ръце на кръста. Широко ококорени очи. Издадени напред долни устни.
— Ей! — извика една от хубавиците. — Какво правиш тук? Това си е нашият ъгъл.
Май нямаше голяма разлика между външния вид на мацетата от Бърг и проститутките.
— Търся един приятел. Джо Морели — обясних им и им показах снимката му. — Виждали ли сте го?
— За какво го търсиш?
— По личен въпрос.
— Да бе.
— Познавате ли го?
Жената се размърда, което не беше лесна задача при нейните килограми.
— Може би.
— Всъщност сме повече от приятели.
— Колко повече?
— Бременна съм от това копеле.
— Не ми приличаш на бременна.
— Дай ми още един месец и ще видиш.
— Има си начини да се оправиш.
— Да — съгласих се. — И първият е да намеря Морели. Знаете ли къде е?
— Не.
— А познавате ли една жена Кармен Санчес? Работила е във „Влез“.
— И от нея ли си бременна?
— Морели може да е при нея.
— Кармен изчезна — каза другата проститутка. — Често се случва. Професионален риск.
— Би ли ми обяснила по-точно?
— Бе трябваше да си затваря устата — намеси се първата. — Обаче не щя. Виж, ние не знаем нищо за тези гадости. И нямаме време да киснем тук и да си бъбрим с теб. Трябва да работим.
Огледах улицата и в двете посоки. Не видях никакви потенциални клиенти, затова реших, че мадамите просто искат да ме отпратят. Попитах ги за имената им и научих, че се казват Лула и Джаки. Дадох визитни картички и на двете и им казах, че ще съм им адски благодарна да ми звъннат, ако видят Морели или Санчес. Искаше ми се да ги разпитам и за изчезналия свидетел, но как можех да задам въпроса: „Извинете, не сте ли виждали човек с мутра, ударена с тиган?“
След това тръгнах от врата на врата. Говорих с насядалите по стъпалата на къщите хора, разпитвах собствениците на магазини. Към четири само изгорелият ми от слънцето нос свидетелстваше за усилията ми. Бях започнала от северната част на улица „Старк“ и бях изминала две пресечки на запад. После бавно тръгнах назад. Минах покрай гаража и фитнеса. Подминах и баровете. Може и да бяха добри източници на информация, но ми се сториха опасни и над моите възможности. Е, може пък и да бях прекалено предпазлива. Вероятно баровете бяха пълни с приятни и възпитани хора, които въобще не се интересуваха от мен. Но в действителност не бях свикнала да съм малцинство и се чувствах като негър, надничащ под полите на белите жени в снобските предградия на Бирмингам.
Справих се с южната част на следващите две и половина пресечки и тръгнах на север. Повечето сгради тук бяха жилищни и пред тях имаше още повече хора, така че ми се наложи да вървя към колата доста бавно.
За щастие черокито все още беше до бордюра. За нещастие обаче Морели не се виждаше никъде. Внимавах да не погледна към прозорците на фитнеса. Ако Рамирес ме наблюдаваше, предпочитах да не го виждам. Бях прибрала косата си на опашка, изкривена на едната страна, и тилът ме сърбеше. Сигурно беше изгорял. Не бях от съвестните потребители на предпазващи лосиони. Разчитах, че замърсяването ще послужи като филтър за канцерогенните лъчи.
Някаква жена забърза през улицата към мен. Беше набита и облечена консервативно, черната й коса бе прибрана в малък кок.
— Извинете — каза тя. — Вие ли сте Стефани Плъм?
— Да.
— Господин Алфа би искал да поговори с вас — каза тя. — Офисът му е ей там, отсреща.
Не познавах никакъв Алфа, а и нямах желание да се мотая близо до Бенито Рамирес, но жената излъчваше католическа почтеност, затова рискувах и я последвах. Влязохме в сградата до фитнеса. Беше типичната за улица „Старк“ грозна къща. Тясна, три етажа, мърляв вход, немити прозорци. Забързахме по стълбите към горния етаж. Видях три врати. Едната беше леко открехната и отвътре лъхаше хлад от климатик.
— Заповядайте — каза жената и ме въведе в претъпкана чакалня, обзаведена с огромно канапе, тапицирано в зелена кожа, и гигантско бюро.
Върху вехта масичка лежаха оръфани спортни списания, снимки на боксьори покриваха стените, които плачеха за боя.
После жената отвори вътрешния кабинет — и затвори вратата зад мен.
Кабинетът приличаше много на чакалнята, само дето си имаше и два прозореца, които гледаха към улицата. Когато влязох, мъжът зад бюрото се изправи. Беше облечен в панталон с басти и риза с къси ръкави. Лицето му беше набръчкано и украсено с двойна гуша. Мускулите по набитото му тяло все още си личаха, но възрастта бе добавила солидни паласки на кръста му и сребристи кичури в зализаната му назад черна коса. Прецених, че е над петдесетте и че животът не го е глезил много.