Бях принудена да паркирам в задната част на паркинга. Направих го, но промърморих няколко не особено любезни думи за старците, които винаги заемаха най-добрите места. Стисках по три найлонови плика с покупки във всяка ръка — плюс торбичка с шест бири. Затворих вратата на черокито с крак. Усетих как ръцете ми се разтягат от тежестта на пликовете, които ме удряха по колената, докато вървях. Сетих се за някакъв стар виц, в който ставаше дума за слонски тестиси.
Качих се в асансьора, затътрих се по коридора и оставих торбите на пода, за да намеря ключа си. Отворих вратата, запалих лампата, завлякох покупките в кухнята и се върнах да заключа. Разопаковах багажа, като разделях съвестно нещата за хладилника от онези за шкафовете. Беше много приятно, че отново си имам запас от храна. То си е семейна обремененост. Домакините в Бърг са винаги готови за бедствия и трупат в килерите си рула тоалетна хартия и консерви с царевица и грах, в случай че снежната буря отпреди сто години се повтори.
Дори Рекс се развълнува от оживената ми дейност и ме загледа внимателно от клетката си, притиснал розовите си крачета към стъклото.
— Идват по-добри дни, Рекс — съобщих му гордо и му подадох резенче ябълка. — Вече ще имаме ябълки и броколи на корем.
Бях си купила карта на града от супермаркета и я проснах на масата, докато вечерях. Утре щях да проведа методично издирване на синия бус. Щях да проверя района около фитнеса, а и също и домашния адрес на Рамирес. Извадих телефонния указател и отворих на „Р“. Бяха вписани двадесет и трима Рамирес. Инициалите на трима от тях бяха „Б“. Имаше и двама Бенитовци. Набрах първия номер. На четвъртото позвъняване отговори жена. Някъде зад нея се чуваше плач на бебе.
— Търся Бенито Рамирес, боксьора — казах възпитано.
Отговорът бе на испански и не прозвуча дружелюбно. Извиних се за безпокойството и затворих. Вторият Бенито отговори лично, но със сигурност не беше онзи Рамирес, когото търсех. Трите „Б“ също се оказаха задънена улица. Стори ми се излишно да проверявам и останалите осемнадесет номера. Бях отчасти облекчена, че не успях да го открия. Не знаех какво щях да му кажа. Предполагам, че нищо. Търсех адреса му, но нямах никакво желание за разговор. А и истината е, че самата мисъл за Рамирес ме вледеняваше. Можех да изчакам пред фитнеса и да проследя Рамирес, когато си тръгнеше, но огромното червено чероки не беше невидимо. Може би Еди щеше да успее да ми помогне. Ченгетата си имат начини да откриват адреси. Познавах ли още някой, който да има достъп до адреси? Мерилин Труро работеше в отдела за регистрация на превозни средства. Ако имах номера на колата му, тя вероятно можеше да ме снабди с адреса му. Или пък можех да звънна във фитнеса… Не, това щеше да е прекалено лесно.
Какво пък, по дяволите? Да се пробваме. Бях съдрала страницата с рекламата на фитнеса, затова сега звъннах на информация. Благодарих на операторката и набрах номера. Излъгах мъжа, който вдигна телефона, че имам среща с Бенито, но съм изгубила адреса му.
— Няма проблеми — успокои ме той. — Улица „Полк“, номер 320. Не знам номера на апартамента, но е на втория етаж в дъното на коридора. Няма начин да го пропуснете.
— Благодаря — отговорих любезно. — Направихте ми голяма услуга.
Бутнах телефона на края на масата и разгърнах картата, за да открия улица „Полк“. Видях, че е на три пресечки от фитнеса и е успоредна на „Старк“. Отбелязах си адреса с жълт маркер. Вече разполагах с две места, където да търся буса. Щях да паркирам и да отида пеша, ако се налагаше, за да огледам задните улички и гаражите. Щях да се заема с това рано сутринта, а ако не постигнех успех, щях да се върна към папката с бегълци от закона, която ми бе дала Кони, и да се опитам да си изкарам парите за наема, като заловя няколко от тези нещастници.
Проверих прозорците, за да се уверя, че са заключени, после спуснах завесите. Исках да си взема душ и да си легна рано и нямах желание да бъда изненадана от неочаквани гости.
Разтребих апартамента, като се опитах да не обръщам внимание на празните места, където преди стояха уредите ми, както и на дупките в мокета във всекидневната, оставени от бившите ми мебели. Десетте бона от залавянето на Морели щяха да ми помогнат да се върна към нормалния си живот, но не можеха да решат проблемите ми завинаги. Вероятно трябваше да продължа да кандидатствам за работа някъде.
Кого залъгвах? Вече бях подала молби за всички свободни места в моята област.
Можех да си остана агентка по залавяне на обвиняеми, но в най-добрия случай това бе рискована работа. А в най-лошия… дори не ми се искаше да мисля. Трябваше да свикна не само с мисълта, че ще бъда заплашвана, мразена и вероятно бита или, да не дава Господ, убита, но и щеше да ми се наложи да инвестирам в трениране на бойни изкуства и да науча някои полицейски техники за залавяне на престъпници. Не исках да се превръщам в Терминатора, но и не желаех да продължавам да действам в сегашната си роля на Елмър от „Бъгс Бъни“. Ех, ако все още имах телевизор, можех да гледам повторенията на стари полицейски сериали.