Спомних си плана си за инсталирането на ново резе и реших да посетя Дилън Рудик, портиера. С Дилън сме приятели, тъй като сме единствените хора в кооперацията, които не си падат по диетите. Дилън си мърда устните, когато чете комикси, но с инструмент в ръка е истински гений. Живее в мазето на сградата, в застлано с мокет помещение, което никога не вижда дневна светлина. Чува се непрестанната серенада на бойлери и котли и свиренето на вода в тръбите. Дилън твърди, че това му харесвало. Представял си, че слуша океана.
— Здрасти, Дилън — поздравих го жизнерадостно, когато отвори вратата. — Как е?
— Горе-долу. Какво има?
— Тревожи ме престъпността, Дилън. Реших, че няма да е лошо да сложа още едно резе на вратата.
— Браво — каза той. — Човек трябва да е предпазлив. Всъщност днеска сложих резе и на госпожа Лугер. Уплашила се, понеже онзи ден някакъв огромен тип крещял късно през нощта в коридора. Направо й изкарал акъла. Или поне онова, което е останало от него. Ти чу ли нещо? Госпожа Лугер е само през две врати от теб.
Устоях на желанието да преглътна тежко. Знаех името на огромния тип.
— Ще сложа резето утре — обеща ми Дилън. — Междувременно какво ще кажеш за една бира?
— Идеално.
Дилън ми връчи шише и кутия с фъстъци, увеличи звука на телевизора и се тръшнахме на канапето.
Бях си навила будилника за осем, но се събудих още в седем. Нямах търпение да открия буса. Взех си душ и прекарах известно време в грижи за косата си — изсуших я със сешоар и добавих малко гел и лак. Когато приключих, приличах на Шер в един от лошите й дни. Все пак не е лошо да приличаш на Шер дори и в лошите й дни. Беше ми останал само един чифт чисти ластични шорти. Навлякох спортен сутиен, който служеше и за потник, после нахлузих огромна лилава тениска. Завързах си баскетболните маратонки, навих белите чорапи и се почувствах страхотна.
За закуска си приготвих овесени ядки. След като бяха добри за рекламния тигър Тони, значи бяха достатъчно добри и за мен. Изгълтах таблетка мултивитамини, измих си зъбите, сложих си златните халки на ушите, сложих си и виненочервено червило и излязох.
Цикадите отправяха ранни предупреждения за поредния горещ ден, а асфалтът блестеше от остатъците от сутрешна роса. Изфучах бързо от паркинга и се влях в натовареното движение по „Сейнт Джеймс“. Бях проснала картата на седалката до себе си, плюс стенографски бележник, който използвах за телефони, адреси и различна информация, свързана с работата.
Кооперацията на Рамирес се намираше в средата на улицата. Самоличността й се губеше сред същите като нея четириетажни сгради, построени за бедната работническа класа. Вероятно в миналото тук се бяха помещавали имигранти — ирландци, италианци и поляци, които бяха пристигнали да работят във фабриките в Трентън. Трудно бе да се каже кой живее тук сега. По площадките не седяха старци, на тротоара не играеха деца. Две китайки на средна възраст стояха на автобусната спирка с безизразни лица, притиснали чантите си към гърдите. Не се виждаше никакъв бус, нито пък място, където да скриеш такъв. Нямаше гаражи, нито задни алеи. Ако Морели държеше Рамирес под око, сигурно го правеше от някой съседен апартамент.
Подкарах към ъгъла и намерих тесен черен път. И тук обаче нямаше гаражи. В задната част на кооперацията на Рамирес имаше малко асфалтирано парче, разделено на шест места за паркиране. Колите бяха само четири. Три вехти бракми и сребристо порше с регистрационен номер, на който със златни букви пишеше „Шампиона“. В нито една от колите нямаше човек.
На отсрещната страна на черния път се издигаха още няколко грозни сгради. Мястото беше идеално за Морели, ако искаше да наблюдава или подслушва Рамирес, но нямаше и следа от него.
Заобиколих кооперациите и продължих да проучвам методично района. Бусът не се появи.
Отправих се към улица „Старк“ и повторих процедурата по издирване на буса. Тук имаше задни алеи и гаражи, затова паркирах черокито и тръгнах пеша. Към дванадесет и половина вече бях проверила достатъчно мизерни миризливи гаражи, за да ми стигне за цял живот. Ако кръстосах очи, можех да видя как носът ми се бели. Косата ми бе залепнала за мокрия от пот врат, а дясното рамо ме болеше от тежестта на претъпканата чанта.