Докато стигна обратно до черокито, имах чувството, че краката ми горят. Облегнах се на джипа и проверих дали подметките ми не са се подпалили. Малко по-нагоре по улицата видях Лула и Джаки — стояха на любимия си ъгъл. Реших, че няма да ми навреди отново да си поговоря с тях.
— Още ли търсиш Морели? — попита ме Лула.
Вдигнах слънчевите си очила на главата.
— Виждали ли сте го?
— Не. Не сме и чували нищо за него. Скатал се е някъде.
— Ами бусът му?
— Не знам нищо за никакъв бус. Напоследък Морели шофираше новичко чероки в червено и златисто… същото като това, дето го караш ти — рече Лула и се ококори. — Мамка му! Това е колата на Морели, нали?
— Взех я на заем.
Лула се ухили широко.
— Сладурче, да не искаш да кажеш, че си свила возилото на Морели? Момиченце, той ще ти срита кльощавия бял задник за това.
— Преди няколко дни го видях да шофира светло син бус, от който стърчаха безброй антени — обясних на момичетата. — Да сте виждали нещо такова наоколо?
— Не сме виждали абсолютно нищо — отговори Джаки.
Обърнах се към Лула.
— Ами ти, Лула? Виждала ли си синия бус?
— Първо ми кажи истината — отвърна тя. — Наистина ли си бременна?
— Не, но можеше и да съм. Преди четиринадесет години.
— Какво става тогава? Какво искаш от Морели?
— Работя за човека, който му е платил гаранцията. Морели не се е явил в съда и трябва да го отведа там.
— Така ли? Има ли мангизи в тази работа?
— Десет процента от гаранцията.
— И аз бих могла да се занимавам с това — отсече Лула. — Май трябва да си сменя професията.
— Май трябва да спреш да дрънкаш и да се направиш, че търсиш клиенти, преди старецът ти да те пречука от бой — обади се Джаки.
Подкарах обратно към къщи, хапнах още малко овесени ядки и звъннах на майка ми.
— Направих огромна тенджера сарми — съобщи ми тя. — Трябва да дойдеш за вечеря.
— Звучи добре, но трябва да свърша някои неща.
— Какво например? Какво е толкова важно, че не можеш да отделиш време да хапнеш няколко вкусни сармички?
— Работа.
— Каква работа? Още ли се опитваш да намериш момчето на Морели?
— Да.
— Трябва да си намериш друга работа. На витрината на фризьорския салон на Клара има обява, че търсят момиче, което да мие косите на клиентките.
Чух крясъците на баба Мазур някъде в далечината.
— А, да — сети се майка ми. — Тази сутрин се обади онзи боксьор, когото ходи да търсиш. Бенито Рамирес. Баща ти беше много развълнуван. Толкова приятен млад човек. Чудесно възпитан. Много учтив.
— Какво искаше?
— Каза, че се опитвал да се свърже с теб, но телефонът ти бил изключен. Успокоих го, че вече работи.
Изпитах желание да си фрасна главата в стената.
— Бенито Рамирес е гаден червей. Ако се обади отново, не говори с него.
— Беше много учтив по телефона.
Да, най-учтивият убиец и изнасилвач в Трентън. И сега знаеше, че може да ми се обади по телефона.
8.
Кооперацията ми е строена преди епохата на пералните помещения, а сегашният собственик не се чувстваше задължен да добави никакви удобства. Най-близката обществена пералня, „Супер чисто“, се намираше на около километър по „Хамилтън“. Разстоянието не беше прекалено голямо, но все пак си бе досадна работа.
Пъхнах папката на Кони в чантата си, изритах панера с прането в коридора, заключих вратата, вдигнах го и забързах към колата.
„Супер чисто“ беше доста добра за обществена пералня. Имаше малък паркинг встрани от сградата и ресторантче, където човек можеше да си поръча вкусен сандвич с пилешка салата, ако има пари в брой. За съжаление, аз не бях от хората с пари, затова си напъхах прането в една от машините, добавих прах и няколко монети и се настаних удобно, за да разгледам папките.
Лони Дод беше най-отгоре и май беше най-лесният за залавяне. Двадесет и две годишен, жител на Хамилтън. Беше обвинен в кражба на кола. При това му беше за първи път. Използвах обществения телефон в пералнята, за да звънна на Кони, която потвърди, че Дод още не е заловен.
— Вероятно е в гаража си и сменя маслото на колата — обясни ми тя. — Често се случват такива неща. Мъжка му работа. Сигурно си е казал: „Никой няма право да ме тормози. Само откраднах няколко коли. Какво толкова, мамка му?“ И затова не се е явил на делото.
Благодарих на Кони за помощта и се върнах на стола си. Веднага щом приключех с прането, щях да се понеса към дома на Дод и да видя дали няма да го открия там.
Прибрах папките и прехвърлих прането в сушилнята. Седнах и се загледах навън през огромния прозорец. В същия момент синият бус мина покрай мен. Толкова се стреснах, че замръзнах с увиснало чене, ококорени очи и тъп поглед. Реакцията ми не беше особено подходяща за ловец на хора. Бусът изчезна по улицата и видях как стоповете му проблясват в далечината. Морели очевидно бе спрял на светофара.