Выбрать главу

Докато стигна обратно до черокито, имах чувството, че краката ми горят. Облегнах се на джипа и проверих дали подметките ми не са се подпалили. Малко по-нагоре по улицата видях Лула и Джаки — стояха на любимия си ъгъл. Реших, че няма да ми навреди отново да си поговоря с тях.

— Още ли търсиш Морели? — попита ме Лула.

Вдигнах слънчевите си очила на главата.

— Виждали ли сте го?

— Не. Не сме и чували нищо за него. Скатал се е някъде.

— Ами бусът му?

— Не знам нищо за никакъв бус. Напоследък Морели шофираше новичко чероки в червено и златисто… същото като това, дето го караш ти — рече Лула и се ококори. — Мамка му! Това е колата на Морели, нали?

— Взех я на заем.

Лула се ухили широко.

— Сладурче, да не искаш да кажеш, че си свила возилото на Морели? Момиченце, той ще ти срита кльощавия бял задник за това.

— Преди няколко дни го видях да шофира светло син бус, от който стърчаха безброй антени — обясних на момичетата. — Да сте виждали нещо такова наоколо?

— Не сме виждали абсолютно нищо — отговори Джаки.

Обърнах се към Лула.

— Ами ти, Лула? Виждала ли си синия бус?

— Първо ми кажи истината — отвърна тя. — Наистина ли си бременна?

— Не, но можеше и да съм. Преди четиринадесет години.

— Какво става тогава? Какво искаш от Морели?

— Работя за човека, който му е платил гаранцията. Морели не се е явил в съда и трябва да го отведа там.

— Така ли? Има ли мангизи в тази работа?

— Десет процента от гаранцията.

— И аз бих могла да се занимавам с това — отсече Лула. — Май трябва да си сменя професията.

— Май трябва да спреш да дрънкаш и да се направиш, че търсиш клиенти, преди старецът ти да те пречука от бой — обади се Джаки.

Подкарах обратно към къщи, хапнах още малко овесени ядки и звъннах на майка ми.

— Направих огромна тенджера сарми — съобщи ми тя. — Трябва да дойдеш за вечеря.

— Звучи добре, но трябва да свърша някои неща.

— Какво например? Какво е толкова важно, че не можеш да отделиш време да хапнеш няколко вкусни сармички?

— Работа.

— Каква работа? Още ли се опитваш да намериш момчето на Морели?

— Да.

— Трябва да си намериш друга работа. На витрината на фризьорския салон на Клара има обява, че търсят момиче, което да мие косите на клиентките.

Чух крясъците на баба Мазур някъде в далечината.

— А, да — сети се майка ми. — Тази сутрин се обади онзи боксьор, когото ходи да търсиш. Бенито Рамирес. Баща ти беше много развълнуван. Толкова приятен млад човек. Чудесно възпитан. Много учтив.

— Какво искаше?

— Каза, че се опитвал да се свърже с теб, но телефонът ти бил изключен. Успокоих го, че вече работи.

Изпитах желание да си фрасна главата в стената.

— Бенито Рамирес е гаден червей. Ако се обади отново, не говори с него.

— Беше много учтив по телефона.

Да, най-учтивият убиец и изнасилвач в Трентън. И сега знаеше, че може да ми се обади по телефона.

8.

Кооперацията ми е строена преди епохата на пералните помещения, а сегашният собственик не се чувстваше задължен да добави никакви удобства. Най-близката обществена пералня, „Супер чисто“, се намираше на около километър по „Хамилтън“. Разстоянието не беше прекалено голямо, но все пак си бе досадна работа.

Пъхнах папката на Кони в чантата си, изритах панера с прането в коридора, заключих вратата, вдигнах го и забързах към колата.

„Супер чисто“ беше доста добра за обществена пералня. Имаше малък паркинг встрани от сградата и ресторантче, където човек можеше да си поръча вкусен сандвич с пилешка салата, ако има пари в брой. За съжаление, аз не бях от хората с пари, затова си напъхах прането в една от машините, добавих прах и няколко монети и се настаних удобно, за да разгледам папките.

Лони Дод беше най-отгоре и май беше най-лесният за залавяне. Двадесет и две годишен, жител на Хамилтън. Беше обвинен в кражба на кола. При това му беше за първи път. Използвах обществения телефон в пералнята, за да звънна на Кони, която потвърди, че Дод още не е заловен.

— Вероятно е в гаража си и сменя маслото на колата — обясни ми тя. — Често се случват такива неща. Мъжка му работа. Сигурно си е казал: „Никой няма право да ме тормози. Само откраднах няколко коли. Какво толкова, мамка му?“ И затова не се е явил на делото.

Благодарих на Кони за помощта и се върнах на стола си. Веднага щом приключех с прането, щях да се понеса към дома на Дод и да видя дали няма да го открия там.

Прибрах папките и прехвърлих прането в сушилнята. Седнах и се загледах навън през огромния прозорец. В същия момент синият бус мина покрай мен. Толкова се стреснах, че замръзнах с увиснало чене, ококорени очи и тъп поглед. Реакцията ми не беше особено подходяща за ловец на хора. Бусът изчезна по улицата и видях как стоповете му проблясват в далечината. Морели очевидно бе спрял на светофара.