Сега вече се задвижих. Всъщност направо полетях — краката ми въобще не докосваха тротоара. Изхвърчах от паркинга със свирене на гуми. Стигнах до ъгъла и алармата запищя. В бързината бях забравила да набера кода.
Шумът беше оглушителен. Ключът висеше на ключодържателя ми, който пък бе прикрепен към ключа за запалването. Настъпих бясно спирачката и спрях по средата на пътя. Чак след това погледнах в огледалото за обратно виждане и облекчено открих, че зад мен няма никакви коли. Изключих алармата и отново поех напред.
Между мен и Морели имаше няколко коли. Той зави надясно, а аз здраво стиснах волана и продължих бавно напред, като ругаех цветисто наум, придвижвайки се към кръстовището. Докато успея да завия, Морели вече беше изчезнал. Започнах да обикалям из околните улици. Бях готова да се откажа, когато забелязах буса паркиран зад деликатесния магазин на Мани.
Спрях до входа на паркинга и се вторачих в буса. Зачудих се какво би трябвало да предприема. Нямаше начин да се уверя дали Морели е зад волана. Можеше да се е проснал отзад и да дреме или пък бе в магазина на Мани и си поръчваше сандвич с филе. Вероятно трябваше да паркирам и да проверя. Ако се окажеше, че не е в буса, щях да се скрия зад една от колите и да го напръскам със спрея, когато излезеше от магазина.
Намерих си място в задната част на паркинга, на около четири коли разстояние от буса, и угасих двигателя. Тъкмо протягах ръка към чантата, когато вратата ми рязко се отвори и една силна ръка ме извлече иззад волана. Политнах тромаво и се фраснах в гърдите на Морели.
— Мен ли търсиш? — попита ме той.
— Предай се — посъветвах го приятелски. — Аз никога няма да се откажа от целта си.
Той стисна устни.
— Вярвам ти. Защо просто да не опитаме следното: аз ще се просна на земята, а ти ще ме прегазиш няколко пъти със собствената ми кола… в името на старото време. Ще ти хареса ли? Вероятно ще си получиш парите независимо дали съм жив, или мъртъв.
— Няма защо да се заяждаш. Трябва да си свърша работата. Нищо лично.
— Нищо лично? Досаждаш на майка ми, крадеш колата ми, а сега разправяш на хората, че си бременна от мен! Според мен забременяването е нещо доста лично! Господи, не е ли достатъчно, че съм обвинен в убийство? Какво всъщност си ти? Агентка на дявола?
— Май си прекалено напрегнат.
— Вече не. Примирен съм. Всеки си носи кръста… а ти си моят кръст. Предавам се. Вземи колата. Вече не ми пука. Само ще те помоля да не катастрофираш прекалено често и да й смениш маслото, когато светне лампичката. — Морели въздъхна и огледа вътрешността на джипа. — Не си звъняла по телефона, нали?
— Не, разбира се.
— Обажданията са адски скъпи.
— Не се тревожи.
— Мамка му! — изруга той. — Животът ми е пълна гадост.
— Вероятно е така само на този етап.
Изражението му омекна.
— Харесва ми тоалетът ти — усмихна се той, дръпна тениската ми и огледа черния спортен сутиен. — Много секси.
Заля ме гореща вълна. Казах си, че е от гняв, но подозирах, че е по-скоро от паниката, предизвикана от силното ми желание. Ударих го по ръката.
— Не ме пипай!
— Какво толкова, по дяволите? Нали си бременна от мен, забрави ли? Още една малка интимност не би трябвало да те притеснява.
Той се наведе към мен и добави:
— И червилото ти ми харесва. Виненочервено. Адски съблазнително.
И ме целуна.
Знам, че трябваше да го сритам в чатала, но целувката беше прекрасна. Джо Морели все още целуваше великолепно. Целувката започна бавно и нежно, после стана страстна и гореща. Той се отдръпна и се усмихна, а аз загрях, че съм измамена.
— Пипнах те — ухили се Морели.
— Задник!
Той протегна ръка и дръпна ключовете от волана.
— Не искам да ме следиш.
— Въобще не би ми минало през ума.
— Добре де, но аз все пак ще те забавя — каза той, отиде до контейнера за боклук зад деликатесния магазин и метна ключовете вътре. — Наслука! — Ухили се и тръгна към буса. — И не забравяй да си изтриеш краката, преди да влезеш в джипа.
— Чакай малко — изкрещях след него. — Имам няколко въпроса. Искам да науча за убийството. Искам да науча и за Кармен Санчес. Вярно ли е, че има наемен убиец по петите ти?
Морели се качи в буса и подкара. Контейнерът за боклук беше огромен. Над метър и петдесет висок и поне два метра дълъг. Застанах на пръсти и надникнах вътре. Беше пълен до половината и вонеше на мърша. Не видях ключовете.