Една по-неоправна жена щеше да избухне в сълзи. А една по-умна щеше да има втори комплект ключове. Аз довлякох една дървена щайга до контейнера и стъпих върху нея, за да огледам по-добре. Повечето боклук беше в чували. Някои от тях се бяха разкъсали от падането и отвътре се бяха разпилели полуизядени сандвичи, картофена салата, утайка от кафе, мазнина от грила и омекнали марули, превърнали се в нещо като първичен бульон.
Помислих си за прегазените по пътищата животни. Прах в прахта… майонеза за различните съставки. Независимо дали става дума за котки или салати, смъртта е адски непривлекателна.
Припомних си всеки, когото познавах, но не се сетих за достатъчно тъп човек, който би се пъхнал в контейнера заради мен. Добре де, сега или никога. Надигнах се и преметнах крака през ръба. Увиснах над контейнера и призовах на помощ всичките си сили. Спуснах се бавно, свила устни от отвращение. Ако усетех и най-слабата миризма на плъх, веднага щях да изчезна.
Под краката ми запукаха консервени кутии. Стъпих в нещо меко и мазно и се подхлъзнах. Сграбчих ръба на контейнера и си ударих лакътя. Изругах и преглътнах сълзите си.
Намерих сравнително чист найлонов плик от хляб и го използвах като ръкавица, за да преровя гнусотиите; бърках внимателно, уплашена до смърт, че мога да падна по лице в салатите и телешкия мозък. Количеството изхвърлена храна ми подейства отрезвяващо. Прахосването й ми се стори отвратително като смрадта на гнило, която сякаш бе залепнала за устата и носа ми.
След около цяла вечност открих ключовете — потънали в някаква жълто-кафява гадост. Не видях пелени наблизо и се изпълних с надежда, че странното вещество всъщност е горчица. Пъхнах увитата си в найлоновия плик ръка вътре и ми се повдигна.
Задържах дъха си, метнах ключовете на асфалта и без да губя време, ги последвах. Изтрих ключовете колкото се може по-добре с плика. Повечето от жълтата гнусотия се изчисти и реших, че ключовете стават за спешен случай. Събух си маратонките и с два пръста махнах и чорапите си. Огледах се внимателно. С изключение на соса, размазан по тениската ми, изглеждах сравнително чиста.
До контейнера бяха оставени стари вестници. Покрих седалката със спортните страници, в случай че съм пропуснала някоя мръсотия, залепнала за задника ми. После застлах и пода с вестници и внимателно оставих маратонките и чорапите си в средата.
Погледнах останалата част от вестника и едро заглавие прикова погледа ми: „МЕСТЕН ЖИТЕЛ УБИТ ПРИ УЛИЧНА ПРЕСТРЕЛКА“. Под заглавието имаше снимка на Джон Кюзак. Бях говорила с него в сряда. Днес беше петък. Вестникът в ръката ми беше от вчера. Прочетох историята внимателно. Кюзак бил застрелян късно в сряда през нощта пред кооперацията си. По-нататък обясняваха, че бил герой от Виетнам, получил орден „Пурпурно сърце“, както и колоритен, обичан от съседите си тип. За момента полицията не разполагаше с мотив, нито със заподозрян.
Облегнах се на черокито и се опитах да осмисля прочетеното. Кюзак изглеждаше толкова огромен и здрав, когато говорих с него. А сега беше мъртъв. Първо Едълман, прегазен пред входа, а сега и Кюзак. От тримата, видели и запомнили тайнствения свидетел, двама вече бяха мъртви. Сетих се за госпожа Сантяго и децата й и потръпнах.
Сгънах грижливо вестника и го сложих при картата. Когато се приберях, щях да звънна на Газара, за да се уверя в безопасността на госпожа Сантяго.
Гадната воня на боклук не искаше да напусне носа ми и не усещах собствената си миризма, но за всеки случай отворих прозорците на джипа.
Паркирах пред пералнята и влязох вътре боса. В помещението имаше само една възрастна жена, която сгъваше дрехите си.
— Божичко! — възкликна тя озадачено. — Каква е тази воня?
Усетих как се изчервявам.
— Сигурно идва отвън — обясних бързо. — Влязла е, когато отворих вратата.
— Ужасна е!
Подсмръкнах, но не подуших нищо. Носът ми се бе запушил в самозащита. После си погледнах фланелката.
— На салата ли мирише?
Жената притисна изпрано калъфче от възглавница към носа си и изохка:
— Ще повърна…
Натъпках прането си в панера и изхвърчах от пералнята. На път за вкъщи спрях пред светофара и забелязах, че очите ми се насълзяват. Зловеща работа. Слава Богу, когато спрях на паркинга зад кооперацията, наоколо нямаше никого. Фоайето и асансьорът бяха празни. Дотук добре. Вратите на асансьора се отвориха на втория етаж и тук също нямаше жив човек. Въздъхнах облекчено, завлякох панера до вратата на апартамента си, влязох вътре, съблякох се и прибрах мърлявите си дрехи в един черен найлонов чувал за боклук.