Пъхнах се под душа и се сапунисах три пъти. После си облякох чисти дрехи, излязох в коридора и почуках на вратата на господин Волески, за да проверя дали вече съм достатъчно чиста.
Той отвори и незабавно притисна ръка към носа си.
— Майчице! — изстена господин Волески. — Каква е тая смрад?
— И аз това се чудех — отговорих замислено. — Май се носи из целия коридор.
— Вони на мърша.
Въздъхнах.
— Да. И аз си помислих същото.
Върнах се вкъщи. Налагаше се да изпера всичко отново, но монетите ми бяха свършили. Трябваше да отида при нашите, за да се погрижа за прането. Погледнах си часовника. Почти шест. Щях да звънна на майка ми от телефона в джипа и да я предупредя, че все пак ще отида на вечеря.
Паркирах пред къщата на нашите и майка ми се появи в същия миг, задвижена от някакъв мистериозен майчински инстинкт, който винаги й подсказваше, че дъщеря й е отвън.
— Нова кола — усмихна се тя. — Много е хубава. Откъде я взе?
Държах панера в едната си ръка и найлоновия чувал в другата.
— Взех я на заем от един приятел.
— От кого?
— Не го познаваш. Един от бившите ми съученици.
— Е, късметлийка си, щом имаш такива приятели. Би трябвало да го зарадваш с нещо. Да му опечеш един кекс.
Минах покрай нея и тръгнах към стълбите за мазето.
— Донесох си прането. Надявам се, че нямаш нищо против.
— Разбира се, че нямам. Каква е тази смрад? От теб ли се носи? Вониш на кофа за боклук.
— Случайно си изпуснах ключовете в един контейнер за боклук и ми се наложи да вляза вътре, за да ги извадя.
— Не разбирам как вечно ти се случват такива неща. Защо не се случват на другите хора? Познаваш ли друг човек, който си е изпускал ключовете в контейнер за боклук? Аз поне не познавам. Ти си единствената, която може да направи такова нещо.
Баба Мазур излезе от кухнята и отбеляза:
— Вони на повърнато.
— От Стефани е — обясни майка ми. — Влязла в контейнер за боклук.
— Какво пък е правила там? Да не е търсила трупове? Гледах по телевизията едно криминале и там мафията пръсна черепа на един тип и го остави за храна на плъховете в контейнер за боклук.
— Търсила си ключовете — каза мама. — Станало случайно.
— Звучи разочароващо — изсумтя баба. — Очаквах нещо по-добро от нея.
Когато приключихме с вечерята, звъннах на Еди Газара, заредих пералнята отново и измих с градинския маркуч маратонките си и ключовете. Напръсках вътрешността на джипа с лизол и отворих широко прозорците. Алармата не вършеше работа при отворени прозорци, но не мислех, че Морели ще рискува да си прибере черокито, когато е паркирано пред дома на нашите. Взех си душ и облякох чисти дрехи.
Бях уплашена от смъртта на Джон Кюзак и нямах желание да влизам в тъмния си апартамент, затова си тръгнах рано. Тъкмо бях заключила вратата зад себе си, когато телефонът звънна. Гласът беше приглушен, затова наострих уши и се намръщих на слушалката, сякаш това можеше да ми помогне.
Страхът не е логично чувство. Никой не би могъл да ме нарани физически по телефона, но все пак потреперих, когато осъзнах, че чувам гласа на Рамирес.
Веднага затръшнах слушалката, а когато телефонът звънна отново, го изключих от контакта. Имах нужда от телефонен секретар, за да следя кой ме търси, но не можех да си позволя да си купя, докато не заловях някой престъпник. Утре сутринта щях да се отправя към дома на Лони Дод.
Събудих се от силното плющене на дъжда по противопожарната стълба. Прекрасно. Животът ми се нуждаеше точно от такова усложнение. Изпълзях от леглото и дръпнах завесите настрани, недоволна от проливния дъжд. Паркингът лъщеше и отразяваше светлина от някакъв загадъчен източник. Останалата част от света беше тъмносива, облаците — надвиснали и плътни, сградите — лишени от цвят.
Изкъпах се и облякох джинси и тениска. Оставих си косата да изсъхне от само себе си. Нямаше смисъл да я фризирам, след като щях да подгизна в мига, когато излезех от кооперацията. Закусих, измих си зъбите и си сложих дебела очна линия в тюркоазено, за да освежа мрака. В чест на дъжда си обух маратонките, с които бях влизала в контейнера. Погледнах надолу и подуших. Май долавях слаба миризма на пушена шунка, но не беше страшна.
Проверих си чантата, за да се уверя, че всичките ми хубавини са вътре — белезници, палка, фенер, револвер, допълнителни амуниции (съвсем излишни, тъй като вече бях забравила как се зарежда оръжието, но пък човек не знае кога може да му потрябва нещо тежко, за да замери някой престъпник). Натъпках вътре и папката на Дод заедно със сгъваем чадър и пакетче солети за спешни случаи. Грабнах си жестокото шушляково яке в червено и черно, закупено в хубавите дни, когато принадлежах към класата на привилегированите трудещи се, и се отправих към паркинга.