Денят беше подходящ за четене на комикси в леглото и ядене на шоколадови бисквити. Но не беше особено приятен за ловене на бегълци от закона. За съжаление, бях закъсала с парите и не можех да си избирам подходящи за работа дни.
Адресът на Лони Дод беше улица „Барне“ 2115. Извадих картата и проверих координатите му. Хамилтън е около три пъти по-голям от Трентън и има форма на питка, нахапана от няколко страни. Улица „Барне“ минаваше зад железопътните линии на север от Ярдвил, началото на долната част на областта.
Поех по „Чеймбърс“ и завих по „Аполо“, откъдето тръгва улица „Барне“. Небето беше леко просветляло и можех да разчета номерата на къщите, докато шофирах. Колкото повече се приближавах към номер 2115, толкова по-потисната се чувствах. Цените на имотите тук спадаха с ужасяваща скорост. Онова, което започваше като почтен работнически квартал със спретнати бунгала върху просторни терени, постепенно се превръщаше в занемарено убежище на хора с ниски или несъществуващи доходи.
Номер 2115 се намираше в края на улицата. Тревата беше неокосена и осеяна с плевели. Ръждясало колело и пералня с изкривен капак украсяваха предния двор. Къщата представляваше малък циментов куб и приличаше повече на външен клозет, отколкото на дом. Или пък на нещо, предназначено за пилета или прасета. На големия преден прозорец бе закачен мърляв чаршаф, вероятно за да позволи на обитателите на къщата да размазват на спокойствие бирени кутии в челата си и да планират кървави бунтове, без някой да ги наблюдава.
Напомних си, че трябва да свърша работата на всяка цена. Дъждът плющеше неуморно по покрива на джипа и се стичаше по предното стъкло. Реших да си дам малко кураж, като си поосвежа червилото. Не почувствах прилив на смелост, затова повторих опната линия и добавих спирала и руж. Погледнах се в огледалото за обратно виждане. Не беше лошо. После разгледах внимателно снимката на Дод. Нямах желание да се нахвърля върху друг човек. Пуснах ключовете си в чантата, вдигнах качулката на якето и излязох от колата. Почуках на вратата на Дод и осъзнах, че тайно се надявам да не си е у дома. Дъждът, мрачното време, мизерният квартал и скапаната къща ми действаха потискащо. Реших, че ако не ми отворят и на второто почукване, ще приема това като знак от Господ, че не ми е писано да заловя Дод, и ще се разкарам оттук.
Никой не отговори и на второто почукване, но чух пускане на вода в тоалетната и разбрах, че в къщата има някой. По дяволите! Ударих енергично вратата с юмрук и изкрещях:
— Отворете!
После ми дойде гениална идея и добавих:
— Доставка на пица.
Кльощав тип с тъмна, дълга до раменете коса отвори вратата. Беше няколко сантиметра по-висок от мен. Нямаше риза и обувки — носеше само мърляви широки джинси, закопчани до половината. Зад него видях пълна с боклуци всекидневна. Оттам смърдеше на котка.
— Не съм поръчвал пица — каза кльощавият.
— Вие ли сте Лони Дод?
— Да. Каква е тази дивотия с пицата?
— Това беше начинът да ви накарам да отворите.
— Какво?
— Работя за Винсънт Плъм, човека, платил гаранцията ви. Пропуснали сте явяването си в съда и господин Плъм би искал да ви определят нова дата.
— Майната му. Няма да ходя никъде.
Дъждът се стичаше по якето ми и мокреше джинсите и маратонките ми.
— Ще ви отнеме само няколко минути. С удоволствие ще ви закарам дотам.
— Плъм не е собственик на фирма за лимузини. Наема само два вида хора — жени с огромни цици и гадни ловци на хора. Нищо лично, а и е трудно да се види заради якето, но нямаш вид на жена с огромни цици. А това автоматично те превръща в гаден ловец на хора.
Внезапно той протегна ръка, грабна чантата ми и изсипа съдържанието й на вехтия мокет зад гърба си. Револверът се приземи с трясък.
— Можеш да си навлечеш сериозни неприятности в този щат, когато носиш скрито оръжие — съобщи ми Дод.
Присвих очи.
— Ще сътрудничиш ли?
— А ти как мислиш?
— Мисля, че ако имаш акъл в главата, ще нахлузиш риза и обувки и ще дойдеш с мен.
— Май нямам много акъл — ухили се той.
— Добре. Тогава ми върни нещата и с радост ще си тръгна оттук.
Никога не бях изричала нещо по-вярно.
— Няма да ти върна нищо. Тези боклуци вече са мои.
Чудех се дали да го сритам в топките, когато той изведнъж ме бутна силно в гърдите. Излетях от циментовата площадка и тупнах по задник в калта.
— Разкарай се — каза Дод. — Или ще те гръмна със собствения ти шибан пищов.
Вратата се затръшна и чух изтракване на резе. Надигнах се и си избърсах ръцете в якето. Не можех да повярвам, че бях стояла неподвижна като пън и го бях оставила да ми гепи чантата. Какво, по дяволите, си мислех?