Мислех си за Кларънс Сампсън, а не за Лони Дод. А Лони Дод не беше тлъст пияница. Трябваше да внимавам повече. Трябваше да стоя по-далеч от него. И трябваше да държа спрея в ръка, а не в чантата си.
Имах да уча доста, за да стана добър ловец на хора. Липсваха ми умения, но по-важното бе, че и поведението ми не бе подходящо. Рейнджъра се бе опитал да ме посъветва, но не му бях обърнала внимание. Беше ме предупредил, че вечно трябва да съм нащрек. Да виждам всичко във всяка секунда, в която се движа по улиците. Че ако човек се унесе в мисли, може да умре. Че ловецът на престъпници винаги трябваше да е подготвен за най-лошото.
Тогава думите му ми се сториха пресилени. Но май съветът бе доста добър.
Върнах се до джипа и застанах вбесена до него, като ругаех себе си, Дод и „И. И. Мартин“. Споменах и имената на Рамирес и Морели и сритах предната гума.
— А сега какво? — изкрещях в дъжда. — Какво ще правиш сега, генийче?
Е, със сигурност нямаше да си тръгна с Лони Дод, окован в белезници и тръшнат на задната седалка на черокито. Осъзнах, че се нуждая от помощ, но имам само две възможности. Полицията или Рейнджъра. Ако се обадех в полицията, можех да закъсам заради оръжието. Налагаше се да звънна на Рейнджъра.
Затворих очи. Нямах никакво желание да се обаждам на Рейнджъра. Исках да си свърша работата сама и да покажа на всички колко съм способна.
— Гордостта предхожда провала — казах високо. Не бях сигурна какво точно означава това, но ми прозвуча правилно.
Поех си дълбоко дъх, свалих мокрото яке, настаних се на седалката и звъннах на Рейнджъра.
— Ало?
— Имам проблем.
— Гола ли си?
— Не.
— Жалко.
— Заклещила съм един престъпник в дома му, но нямам късмет с ареста.
— Ще ми обясниш ли какво точно означава липсата на късмет?
— Оня ми гепи чантата и ме изрита от къщата.
Пауза.
— Предполагам, че не си успяла да си запазиш оръжието, нали?
— Не успях. Но хубавото е, че не беше заредено.
— А имаше ли патрони в чантата?
— Може и да имаше няколко.
— Къде си сега?
— Пред къщата му. В джипа.
— И искаш да дойда и да убедя човека, че трябва да се държи добре?
— Да.
Имаш късмет, че съм в настроение и съм готов да играя ролята на Хенри Хигинс. Кажи ми адреса.
Дадох му адреса и затворих, отвратена от себе си. Бях въоръжила престъпника, а сега изпращах Рейнджъра да разчисти бъркотията, която бях създала. Трябваше да си размърдам акъла най-после. Щях да се науча как да зареждам проклетото оръжие и да стрелям. Вероятно никога нямаше да имам кураж да прострелям Джо Морели, но бях абсолютно убедена, че и окото ми няма да мигне, когато застрелям Лони Дод.
Вперих очи в часовника на таблото и зачаках Рейнджъра, обзета от нетърпение да приключим с недовършената работа. Минаха десет минути преди мерцедесът да се появи в края на улицата и да се понесе към мен в дъжда, лъскав и зловещ. Стори ми се, че дори водата не смее да повреди безукорната му боя.
Излязохме едновременно от колите. Рейнджъра носеше бейзболно кепе, тесни черни джинси и черна тениска. Той си закачи найлоновия колан с кобура и пистолета. На пръв поглед приличаше на ченге от екипа за бързо реагиране. После нахлузи бронираната си жилетка и попита:
— Как се казва престъпникът?
— Лони Дод.
— Имаш ли снимка?
Изтичах до джипа, извадих снимката на Дод и му я подадох.
— Какво е направил? — поинтересува се той.
— Кражба на коли. За първи път му е.
— Сам ли е?
— Доколкото знам, да, но не мога да гарантирам.
— Къщата има ли задна врата?
— Не знам.
— Хайде да проверим.
Тръгнахме към задната част на къщата. Вървяхме през високата трева и държахме под око предната врата и прозорците. Не си бях направила труда да си облека якето. Стори ми се излишно усложнение в този момент. Цялата ми енергия бе съсредоточена в залавянето на Дод. Бях прогизнала до кости, но мисълта, че няма начин да се намокря още повече, ми подейства ободрително. Задният двор приличаше на предния: висока трева, ръждясала люлка, две кофи, преливащи от боклук — очуканите им капаци лежаха в тревата. Задната врата на къщата се отваряше към двора.
Рейнджъра ме дръпна по-близо към бунгалото, далеч от прозореца.
— Стой тук и наблюдавай задната врата — нареди ми той. — Аз отивам отпред. Не искам да се правиш на герой. Ако видиш някой да тича към железопътните линии, стой далеч от пътя му. Ясно ли ти е?
От косата и носа ми капеше вода.
— Съжалявам, че те забърках във всичко това — казах с извинителен тон.
— Вината си е отчасти моя. Не те приемах достатъчно насериозно. Ако наистина възнамеряваш да се занимаваш с тази работа, ще се нуждаеш от помощ. Поне отначало. А и трябва да поговорим за техниките за залавяне.
— Имам нужда от партньор.
— Да. Така си е.
Той ме остави и заобиколи къщата. Стъпките му бяха заглушени от дъжда. Сдържах дъха си и наострих уши. Чух как Рейнджъра чука на вратата, а после се представя.
Очевидно отвътре му отговориха, но не чух какво. Последва див шум и раздвижване. Предупреждения от страна на Рейнджъра, че ще влезе в къщата, трясък от разбиване на врата, силни крясъци. Единичен изстрел.
Задната врата се отвори и Лони Дод изхвърча навън и се отправи не към железопътните линии, а към съседната къща. Все още бе издокаран само в мърлявите си джинси. Тичаше сляпо в дъжда, очевидно силно паникьосан. Бях отчасти скрита от бараката в двора и той профуча покрай мен, без да ме види. Забелязах сребристия блясък на оръжие, пъхнато в колана на джинсите му. И това ако не беше свинщина! След всички други обиди проклетото влечуго се опитваше да избяга с револвера ми. Четиристотин долара щяха да заминат по дяволите. И то точно когато реших да се науча да го използвам това шибано нещо.
По никакъв начин не можех да позволя това да се случи. Изкрещях на Рейнджъра и се втурнах след Дод. Той нямаше голяма преднина, а пък предимството ми бе, че бях с маратонки. Дод се пързаляше по мократа от дъжда трева и се препъваше в Господ знае какво. Падна на коляно и аз се стоварих на гърба му. Проснахме се на земята. Той изстена тежко заради шестдесетте килограма вбесена жена на гърба си. Е, добре де, шестдесет и пет, но не повече. Кълна се.
Дод се помъчи да си поеме дъх, а аз грабнах револвера. Не заради силно развит инстинкт за самосъхранение, а от чисто собственическо чувство. Това си беше моето оръжие, дявол да го вземе! Скочих на крака и го насочих срещу Лони. Държах го с две ръце, за да сведа треперенето им до минимум. Въобще не ми дойде наум да проверя дали оръжието е заредено.
— Не мърдай! — изкрещях с пълна сила. — Не смей да помръднеш или ще стрелям!
Забелязах Рейнджъра с периферното си зрение. Той притисна коляно в кръста на Дод, закопча му белезниците и го вдигна на крака.
— Това шибано копеле ме простреля! — оплака ми се Рейнджъра. — Можеш ли да повярваш? Някакъв смотан крадец на коли да ме простреля!
Той блъсна Дод пред себе си и го подкара към улицата.
— А аз да нося шибана бронирана жилетка.
Убеден бях, че този задник ще ме простреля точно там. Ама не. Тоя скапаняк е толкова уплашен, че взе че ме простреля в крака.
Погледнах към крака на Рейнджъра и едва не припаднах.
— Тичай и звънни в полицията — нареди ми Рейнджъра. — И помоли Ал от сервиза да дойде да прибере колата ми.
— Сигурен ли си, че ще се оправиш?
— Повърхностна рана, маце. Няма за какво да се тревожиш.
Звъннах на всички телефони, събрах си чантата и пръснатите вещи от къщата на Дод и зачаках ченгетата заедно с Рейнджъра. Бяхме овързали Дод като пълнена гъска и го бяхме проснали по корем в калта. Двамата с Рейнджъра седяхме на бордюра под проливния дъжд. Той не изглеждаше особено притеснен от раната си. Каза, че му се били случвали и по-лоши неща, но виждах, че болката го измъчва, защото стискаше зъби.
Обвих ръце около раменете си и стиснах зъби, за да им попреча да тракат. На външен вид бях адски стегната, истински стоик като Рейнджъра, но отвътре треперех толкова силно, че сърцето ми едва не изхвръкна от гърдите.