— Съжалявам, че те забърках във всичко това — казах с извинителен тон.
— Вината си е отчасти моя. Не те приемах достатъчно насериозно. Ако наистина възнамеряваш да се занимаваш с тази работа, ще се нуждаеш от помощ. Поне отначало. А и трябва да поговорим за техниките за залавяне.
— Имам нужда от партньор.
— Да. Така си е.
Той ме остави и заобиколи къщата. Стъпките му бяха заглушени от дъжда. Сдържах дъха си и наострих уши. Чух как Рейнджъра чука на вратата, а после се представя.
Очевидно отвътре му отговориха, но не чух какво. Последва див шум и раздвижване. Предупреждения от страна на Рейнджъра, че ще влезе в къщата, трясък от разбиване на врата, силни крясъци. Единичен изстрел.
Задната врата се отвори и Лони Дод изхвърча навън и се отправи не към железопътните линии, а към съседната къща. Все още бе издокаран само в мърлявите си джинси. Тичаше сляпо в дъжда, очевидно силно паникьосан. Бях отчасти скрита от бараката в двора и той профуча покрай мен, без да ме види. Забелязах сребристия блясък на оръжие, пъхнато в колана на джинсите му. И това ако не беше свинщина! След всички други обиди проклетото влечуго се опитваше да избяга с револвера ми. Четиристотин долара щяха да заминат по дяволите. И то точно когато реших да се науча да го използвам това шибано нещо.
По никакъв начин не можех да позволя това да се случи. Изкрещях на Рейнджъра и се втурнах след Дод. Той нямаше голяма преднина, а пък предимството ми бе, че бях с маратонки. Дод се пързаляше по мократа от дъжда трева и се препъваше в Господ знае какво. Падна на коляно и аз се стоварих на гърба му. Проснахме се на земята. Той изстена тежко заради шестдесетте килограма вбесена жена на гърба си. Е, добре де, шестдесет и пет, но не повече. Кълна се.
Дод се помъчи да си поеме дъх, а аз грабнах револвера. Не заради силно развит инстинкт за самосъхранение, а от чисто собственическо чувство. Това си беше моето оръжие, дявол да го вземе! Скочих на крака и го насочих срещу Лони. Държах го с две ръце, за да сведа треперенето им до минимум. Въобще не ми дойде наум да проверя дали оръжието е заредено.
— Не мърдай! — изкрещях с пълна сила. — Не смей да помръднеш или ще стрелям!
Забелязах Рейнджъра с периферното си зрение. Той притисна коляно в кръста на Дод, закопча му белезниците и го вдигна на крака.
— Това шибано копеле ме простреля! — оплака ми се Рейнджъра. — Можеш ли да повярваш? Някакъв смотан крадец на коли да ме простреля!
Той блъсна Дод пред себе си и го подкара към улицата.
— А аз да нося шибана бронирана жилетка.
Убеден бях, че този задник ще ме простреля точно там. Ама не. Тоя скапаняк е толкова уплашен, че взе че ме простреля в крака.
Погледнах към крака на Рейнджъра и едва не припаднах.
— Тичай и звънни в полицията — нареди ми Рейнджъра. — И помоли Ал от сервиза да дойде да прибере колата ми.
— Сигурен ли си, че ще се оправиш?
— Повърхностна рана, маце. Няма за какво да се тревожиш.
Звъннах на всички телефони, събрах си чантата и пръснатите вещи от къщата на Дод и зачаках ченгетата заедно с Рейнджъра. Бяхме овързали Дод като пълнена гъска и го бяхме проснали по корем в калта. Двамата с Рейнджъра седяхме на бордюра под проливния дъжд. Той не изглеждаше особено притеснен от раната си. Каза, че му се били случвали и по-лоши неща, но виждах, че болката го измъчва, защото стискаше зъби.
Обвих ръце около раменете си и стиснах зъби, за да им попреча да тракат. На външен вид бях адски стегната, истински стоик като Рейнджъра, но отвътре треперех толкова силно, че сърцето ми едва не изхвръкна от гърдите.
9.
Първо се появиха ченгетата, после линейката и накрая Ал. Дадохме показания, откараха Рейнджъра в болницата, а аз последвах патрулната кола към участъка.
Беше почти пет, когато се добрах до офиса на Вини. Помолих Кони да напише два отделни чека. Петдесет долара за мен. Остатъкът за Рейнджъра. Искаше ми се да оставя всички пари за него, но наистина трябваше да преглеждам телефонните си обаждания, а единственият начин за това бе да си купя телефонен секретар.
Ужасно ми се искаше да се прибера у дома, да си взема горещ душ, да се преоблека в чисти, сухи дрехи и да хапна солидно. Знаех обаче, че след като веднъж се прибера, няма да имам желание да изляза отново, затова първо се отбих до магазина за електрически уреди на Кунц.
Бърни лепеше етикети върху кашон с будилници.
— Имам нужда от телефонен секретар — казах му. — Нещо под петдесет долара.
Ризата и джинсите ми бяха вече сравнително сухи, но от маратонките ми течеше вода. Където и да застанех, около мен се образуваха малки локвички.
Бърни учтиво се престори, че не ги забелязва. Настрои се за продаване и ми показа два модела телефонни секретари. Можех да си позволя и двата. Помолих го за препоръка и последвах съвета му.