Събудих се на разсъмване и почувствах облекчение, че нощта е свършила. Дъждът беше спрял, но бе твърде рано за птичи песни. По „Сейнт Джеймс“ не се движеха никакви коли. Стори ми се, че светът чака слънцето да се появи на хоризонта.
Сетих се за телефонното обаждане. Нямах нужда от запис, за да си спомня съобщението. Добрата и разумна Стефани искаше да подаде оплакване срещу Рамирес. Но новоизлюпената агентка по залавяне на обвиняеми се притесняваше за репутацията си на суров ловец на хора. Не можех да тичам в полицията всеки път, когато някой ме заплашеше, а после да очаквам от ченгетата да ме приемат като равна. Вече бях вписана в протоколите им, когато потърсих помощ за измъчваната жена. Зачудих се дали да не им звънна пак, но реших засега да не го правя.
По-късно щях да се обадя на Джими Алфа.
Бях планирала да помоля Рейнджъра да ме заведе на стрелбището, но тъй като той се съвземаше от раната си, сега щеше да ми се наложи да стоваря това бреме върху Еди Газара. Погледнах часовника. Газара вече трябваше да е на работа. Звъннах в участъка и му оставих съобщение.
Облякох тениска и шорти и си завързах маратонките. Тичането не е сред любимите ми дейности, но беше време да се заловя сериозно с новата си работа, а поддържането на добра форма бе част от нея.
— Давай смело — казах на глас, за да се окуража. Изприпках по коридора и енергично се понесох надолу по стълбите. Излязох от входа и въздъхнах примирено, после се заех с петкилометровия си крос, като избягвах стръмните улици и сладкарниците.
Изминах успешно първите два километра, но после положението се влоши. Не съм от хората, които изпитват удоволствие от спорта. Тялото ми не е създадено да тича, а да седи в скъпа кола и да шофира. Потях се и дишах тежко, когато завих зад ъгъла и видях кооперацията си на около половин пресечка разстояние. Толкова близо и в същото време толкова далеч. Спринтирах последната отсечка, спрях до входа и се свих на две, докато чаках ярките петна пред очите ми да изчезнат. Чувствах се толкова здрава, че не можех да се понасям.
Еди Газара спря до бордюра, седнал удобно в патрулната кола.
— Получих съобщението ти — каза той. — Господи, изглеждаш кошмарно.
— Тичах.
— Май няма да е зле да отидеш на лекар.
— Това е заради светлата ми кожа. Зачервява се адски лесно. Чу ли за Рейнджъра?
— Абсолютно всички подробности. Ти си любимата тема за разговор в участъка напоследък. Дори знам с какво си била облечена, когато си довела Дод. Научих, че тениската била страшно мокра. Много, ама много мокра.
— Еди, когато започна работа като ченге, страхуваше ли се от пистолета си?
— Откак се помня, се занимавам с оръжия. Като дете имах въздушна пушка и ходех на лов с татко и чичо Уолт. Всъщност винаги съм приемал оръжията просто като обикновени инструменти.
— Мислиш ли, че ще е необходимо да нося оръжие, ако реша да продължа да работя за Вини?
— Зависи какви случаи ще поемаш. Ако се захванеш с разни смотаняци, които просто са забравили датата си в съда, не. Но ако се хвърлиш след някой откачалник, да. Имаш ли оръжие?
— „Смит и Уесън“, тридесет и осми калибър. Рейнджъра ми направи десетминутен инструктаж относно употребата му, но не се чувствам удобно с пищов в ръка. Съгласен ли си да ми станеш гувернантка, докато се поупражнявам на стрелбището?
— Май си приела цялата работа доста сериозно, а?
— Няма друг начин. Той кимна.
— Чух за телефонното обаждане снощи.
— Научихте ли нещо повече?
— Диспечерът изпратил патрул, но когато стигнали, Рамирес вече бил сам. Казал, че въобще не ти е звънял. Не знаем нищо и за жената, но ти можеш да подадеш оплакване за тормоз.
— Ще си помисля.
Махнах му и се затътрих с пуфтене нагоре по стълбите. Влязох си у дома, сложих нова касета в секретаря и се пъхнах под душа. Беше неделя. Вини ми бе дал една седмица, а тя свършваше. Не ми пукаше. Вини можеше да прехвърли случая на друг, но не можеше да ме спре да открия Морели. Ако някой друг ме изпревареше, щях да се примиря, но дотогава не възнамерявах да се откажа.
Газара се бе съгласил да се срещнем на стрелбището зад оръжейния магазин на Съни в четири часа, когато му свършеше смяната. Имах на разположение цял ден, в който можех да обикалям улиците. Започнах с дома на майката на Морели, къщата на братовчед му, а и на другите му роднини. Обиколих паркинга пред апартамента му и забелязах, че шевито е на мястото, където го бях оставила. Минах по улица „Старк“. Не видях буса, нито пък нещо друго, което можеше да ми подскаже къде е Морели.