— Какво е станало? — попита ме ченгето.
— Намерих я на противопожарната стълба — отговорих с разтреперан глас. — Дръпнах завесите и я видях увиснала там.
Зъбите ми тракаха, сърцето ми все още препускаше лудо. Поех си дълбоко дъх.
— Беше завързана, за да не падне. Прерязах въжетата и я вкарах през прозореца.
Чух как санитарите вкарват носилката в спалнята. Дръпнаха леглото ми настрани, за да направят място. Страхувах се да попитам дали Лула е жива. Поех си още въздух и стиснах ръце в скута си. Кокалчетата ми побеляха, а ноктите ми се впиха в дланите.
— Лула тук ли живее? — поиска да узнае ченгето.
— Не. Аз живея тук. Не знам къде живее Лула. Дори не знам фамилното й име.
Телефонът звънна и аз автоматично протегнах ръка към него.
Зловещ глас зашепна в ухото ми.
— Получи ли подаръка ми, Стефани?
Стори ми се, че земята внезапно спря да се върти. За миг се почувствах замаяна, после неочаквано се фокусирах. Натиснах копчето за запис и увеличих звука, за да могат всички да чуят разговора.
— За какъв подарък говориш? — попитах невинно.
— Знаеш за какъв. Видях, че я намери. Видях как я завлече през прозореца. Наблюдавам те. Можех да дойда и да те хвана снощи, докато спеше, но исках да видиш Лула. Исках да разбереш какво мога да направя на една жена, за да знаеш какво да очакваш. Настоявам да си помислиш за това, кучко. Представи си как ще те боли и как ще ми се молиш.
— Обичаш ли да нараняваш жените? — запитах спокойно, тъй като усетих как самоконтролът ми се завръща.
— Понякога жените трябва да бъдат наранявани. Реших да се възползвам от случая.
— Ами Кармен Санчес? И нея ли нарани?
— Не толкова хубаво, колкото ще нараня теб. Планирал съм за теб по-специални неща.
— Няма по-подходящ момент за това от настоящия — изтърсих и внезапно осъзнах, че говоря сериозно.
В изявлението ми нямаше пресилен кураж. Просто бях обзета от ледена, главозамайваща ярост.
— Сега ченгетата са при теб, кучко. Няма да дойда, когато са там. Ще те пипна, когато си сама и не ме очакваш. Ще се уверя, че можем да прекараме дълго време заедно.
Връзката прекъсна.
— Боже Господи! — ахна униформеният. — Този е съвсем луд.
— Знаете ли кой е?
— Страх ме е да отгатна.
Извадих касетата от телефонния секретар и написах името си и датата на етикета. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да разчета собствения си почерк.
Във всекидневната изпращя радиостанция. Чух мърморене от спалнята. Гласовете вече не звучаха толкова нервно, а и действията на хората на закона бяха станали по-делови. Огледах се и осъзнах, че съм покрита с кръвта на Лула, която бе омазала тениската и шортите ми и се съсирваше по ръцете и босите ми крака. По телефона имаше петна от кръв, както и по пода и плота в кухнята.
Ченгето и санитарят се спогледаха.
— Струва ми се, че трябва да отмиете кръвта — посъветва ме санитарят. — Защо веднага не влезете под душа?
Погледнах Лула. Приготвяха се да я изнесат. Беше сложена на носилката и покрита с чаршаф и одеяло. В ръката й бе включена система.
— Как е? — попитах.
Едно от ченгетата бутна носилката напред и каза само:
— Жива.
Когато излязох от банята, санитарите бяха изчезнали. В апартамента ми бяха останали само две ченгета. Онова, с което бях говорила в кухнята, сега се съвещаваше с ченгето във всекидневната. Облякох се бързо и оставих косата ми да си изсъхне от само себе си. Нямах търпение да дам показания и да приключа с това. Исках да отида в болницата и да проверя как е Лула.
Ченгето се казваше Дорси. Бях го виждала и преди. Вероятно в пицарията на Пино. Среден на ръст, около четиридесетте. Беше по риза с къси ръкави. Забелязах, че е прибрал касетата от телефонния секретар в джоба й. Улика номер едно. Разказах му за инцидента във фитнеса, като пропуснах да спомена името на Морели. Дорси очевидно си помисли, че не познавам спасителя си. Ако полицаите искаха да вярват, че Морели е напуснал града, не възнамерявах да ги просветявам. Все още се надявах да го пипна и да си прибера мангизите.
Дорси си водеше подробни бележки и от време на време поглеждаше с разбиране униформения полицай. Не изглеждаше изненадан. Вероятно, когато си ченге от дълго време, нищо вече не може да те изненада.
След като си тръгнаха, изключих кафе машината, затворих и заключих прозореца на спалнята, грабнах си чантата и се подготвих за онова, което ме очакваше в коридора. Щеше да ми се наложи да мина покрай госпожа Орбах, господин Гросман, госпожа Файнсмит, господин Волески и Бог знае колко още хора. Всички щяха да искат да научат подробностите, а аз не възнамерявах да ги споделям с тях.