Морели излезе от кухнята.
— Аз. Прибери оръжието. Трябва да поговорим.
— Господи! Ужасно си нагъл! Някога да си помислял, че мога да те застрелям?
— Не. Не ми е минавало през ума.
— Упражнявах се съвестно и станах добър стрелец.
Той мина покрай мен, затвори и заключи вратата.
— Да, обзалагам се, че се справяш страхотно със стрелбата по хартиените фигури.
— Какво правиш в апартамента ми?
— Готвя вечеря — спокойно отговори той и се върна в кухнята. — Чух, че си имала доста тежък ден.
Мислите ми запрепускаха лудо. Дни наред се тормозех и се чудех как да открия Морели, а сега той стоеше в апартамента ми и дори ми бе обърнал гръб. Можех спокойно да го прострелям в задника.
— Не искаш да простреляш невъоръжен човек, нали? — каза той, сякаш прочел мислите ми. — В Ню Джърси не гледат с добро око на такива неща. Послушай ме — знам какво говори.
Добре де, нямаше да го прострелям. Но можех да го напръскам със спрея. Нервните му окончания дори нямаше да разберат какво е станало.
Морели изсипа ситно нарязани гъби в тигана и продължи да готви. Към носа ми се понесоха райски ухания. Той разбъркваше зелени и червени чушки, лук и гъби, а инстинктите ми на убиец се изпаряваха пропорционално на количеството слюнка, което се събираше в устата ми.
Осъзнах, че си търся оправдание да не използвам спрея. Казах си, че първо трябва да изслушам Морели, но грозната истина бе, че мотивите ми не бяха толкова почтени. Бях гладна и потисната, а и много по-уплашена от Рамирес, отколкото от Джо Морели. Всъщност по някакъв странен начин се чувствах спокойна и в безопасност с Морели в апартамента си.
Реших, че ще действам бавно, стъпка по стъпка. Първо щях да вечерям, а после да напръскам Морели за десерт.
Той се завъртя и ме погледна.
— Искаш ли да поговорим за случилото се?
— Рамирес едва не уби Лула и я остави на площадката на противопожарната стълба.
— Рамирес е като гъба, която се храни с ужаса на хората. Виждала ли си го някога на ринга? Феновете му го обичат, защото стига докрай, освен ако реферът не прекрати боя. Играе си със съперника си. Обича вида на кръв. Обича да наказва. А през цялото време, докато наказва жертвата си, й говори с нежен глас и й обяснява колко страшно ще стане. Обяснява, че ще спре само когато започнат да го молят за милост. По същия начин се отнася и с жените. Обича да ги гледа как се гърчат от болка и страх. Обича да оставя следи.
Метнах чантата си на плота.
— Знам. Страхотно си пада по мъченията и молбите за милост. Всъщност може да се каже, че е напълно откачен на тази тема.
Морели изключи котлона.
— Опитвам се да те изплаша, но май не се справям много добре.
— Страхувах се цял ден и вече не ми остана страх. Ще мисля за това утре.
Огледах се и осъзнах, че някой е почистил кръвта.
— Ти ли изчисти кухнята? — попитах Морели.
— Кухнята и спалнята. Но мокетът ти трябва да бъде почистен от професионалисти.
— Благодаря. Никак не ми се искаше отново да видя кръв.
— Много лошо ли беше?
— Да. Лицето на Лула е почти неузнаваемо… цялата беше в кръв…
Гласът ми затрепери. Млъкнах и забих очи в пода.
— Мамка му!
— В хладилника има вино. Защо не оставиш револвера и не сипеш две чаши?
— Защо си толкова мил с мен?
— Имам нужда от теб.
— Олеле майчице!
— Не по този начин.
— Не мислех „по този начин“. Само казах „олеле, майчице“. Какво готвиш?
— Пържоли. Сложих ги във фурната, когато те видях на паркинга.
Той наля виното, подаде ми чаша и отбеляза:
— Доста спартански живееш.
— Загубих си работата и не можах да си намеря друга. Продадох си мебелите, за да успея да си платя сметките.
— Тогава ли реши да работиш за Вини?
— Нямах голям избор.
— Значи ме преследваш заради парите? Нищо лично.
— В началото не беше лично.
Морели се движеше из кухнята ми, сякаш бе живял тук цял живот. Постави чинии на плота, извади купа със салата от хладилника. Всичко това трябваше да ми се стори арогантно и нагло, но всъщност бе твърде приятно.
Той метна по една голяма пържола във всяка чиния, покри ги с чушки и лук и добави печени картофи, увити във фолио. Извади сос за салатата, сметана, сос за пържолите, изключи фурната и избърса ръце в кърпата.
— Защо вече да е лично?
— Защото ме окова с белезници за релсата в банята. А после ме принуди да ровя из контейнер за боклук, за да си намеря ключовете от колата. Всеки път, когато се видим, правиш всичко възможно, за да ме унижиш.
— Ключовете не бяха твои, а мои — възрази Морели, като отпи от виното и прикова очи в моите. — Ти открадна колата ми.