Продължихме да наблюдаваме прозореца и най-после Морти закуцука към колата си. Шофираше последен модел тъмносин форд, оборудван с телефон. Байърс излезе от паркинга и зави по „Сейнт Джеймс“.
Морели беше в кухнята, заровил глава в хладилника.
— Байърс ще ни създаде сериозни проблеми — каза той. — Ще провери регистрационния номер на буса и ще събере две и две.
— Как ще ти се отрази това?
— Ще ме принуди да се изнеса от Трентън, докато не си намеря друго возило.
Извади от хладилника кутия портокалов сок и хляб със стафиди.
— Впиши и това в сметката ми. Трябва да изчезвам оттук — каза той и тръгна към вратата. — Страхувам се, че ще останеш сама известно време. Заключи се в апартамента, не пускай никого и няма да имаш проблеми. Алтернативата е да дойдеш с мен, но ако ни хванат заедно, ще те обвинят в съучастничество.
— Ще остана тук. Ще се оправя.
— Обещай ми да не излизаш.
— Обещавам! Обещавам!
Някои обещания се дават, за да бъдат нарушени. Това бе едно от тях. Не възнамерявах да седя кротко у дома и да чакам Рамирес. Исках да науча нещо за него колкото се може по-скоро. Исках цялата тази грозна история да приключи. Исках да го пъхнат зад решетките. Исках си парите от гаранцията на Морели. Исках да си продължа живота.
Погледнах през прозореца, за да се уверя, че Морели си е тръгнал, взех си чантата и заключих вратата на апартамента. Подкарах към улица „Старк“ и паркирах срещу фитнеса. Нямах смелост да се движа спокойно из улицата без присъствието на Морели, който да ме пази отдалеч, затова останах в колата със заключени врати и затворени прозорци. Бях убедена, че Рамирес вече познава джипа.
На всеки половин час пусках климатика, за да понамаля температурата и да наруша монотонното чакане. Няколко пъти погледнах нагоре към офиса на Джими Алфа и видях лице на прозореца. Във фитнеса нямаше толкова оживена дейност.
В дванадесет и половина Алфа пресече улицата и почука на прозореца ми.
Свалих го.
— Съжалявам, че паркирам тук, Джими, но трябва да продължа да издирвам Морели. Сигурна съм, че ме разбираш.
Той смръщи чело.
— Не съм сигурен, че те разбирам. Ако аз търсех Морели, щях да наблюдавам роднините и приятелите му. Каква е тази история с улица „Старк“ и Кармен Санчес?
— Имам си теория за случилото се. Мисля, че Бенито е измъчвал Кармен така, както постъпи с Лула. После се е паникьосал и е изпратил Зиги и някакъв друг тип при Кармен, за да се уверят, че тя няма да вдигне шум. Смятам, че Морели ги е изненадал в този момент и вероятно е застрелял Зиги при самозащита, точно както казва. Кармен, другият тип и оръжието на Зиги някак си са успели да изчезнат. Мисля, че Морели се опитва да ги намери. Следователно улица „Старк“ е логичното място, където да го търся.
— Звучи смахнато. Откъде ти дойде тази налудничава идея?
— От показанията на Морели, когато са го арестували.
Алфа ме погледна отвратено.
— А ти какво очакваш да каже? Да признае, че е застрелял Зиги просто ей така? Бенито е лесна мишена. Има репутация на прекалено агресивен с жените, а Зиги работеше за него, така че Морели просто се е възползвал от това.
— Ами изчезналият свидетел? Той сигурно също е работел за Бенито.
— Не знам нищо за изчезнал свидетел.
— Хората ми казаха, че физиономията му приличала на ударена с тиган. Доста отличителна черта.
Алфа се усмихна.
— Не и в третокласните боксьорски зали. Половината кретени, които работят в тях, имат подобни физиономии — Той си погледна часовника. — Закъснявам за обяд. Изглеждаш доста сгорещена. Искаш ли да ти донеса нещо? Студена сода? Сандвич?
— Добре съм. И аз смятам скоро да си дам почивка. Трябва да намеря тоалетна.
— На втория етаж има. Вземи ключа от Лорна. Кажи й, че аз съм те изпратил.
Помислих си, че е много любезно от страна на Алфа да ми предложи собствената си тоалетна, но не исках да рискувам да бъда нападната от Рамирес, докато седя на клозетната чиния.
Огледах улицата за последен път и потеглих в търсене на заведение за бързо хранене. Половин час по-късно се върнах на същото място. Чувствах се по-добре, но пък двойно по-отегчена. Бях си взела книга, но ми беше трудно да чета и да се потя едновременно, а потенето определено имаше надмощие.
В три часа косата ми бе залепнала за лицето и врата ми и се бе накъдрила ужасно. Ризата ми бе залепнала за гърба, а гърдите ми бяха мокри от пот. Краката ми бяха схванати, а лявото ми око потрепваше нервно.
Все още не бях видяла Рамирес. Пешеходците се криеха в мизерните сенки и бързо изчезваха в задимените, но охладени от климатици барове. Бях единствената глупачка, която седеше в кола. Дори проститутките бяха изчезнали за кратка следобедна почивка.