Стиснах в ръка спрея със сълзотворен газ и излязох от черокито. Изскимтях, когато прешлените ми се разгънаха и се подредиха отново. Протегнах се и потичах малко на място. Заобиколих колата и се наведох, за да докосна пръстите на краката си. Лек ветрец се понесе по улицата и ми донесе блаженство. Не можех да отрека, че въздухът бе смъртоносен, а температурата като в крематориум, но все пак ветрецът се усещаше.
Облегнах се на колата и дръпнах предницата на ризата си по-далеч от потното си тяло.
Джаки излезе от хотел „Гранд“ и се понесе към мен, на път към ъгъла си.
— Приличаш на човек с топлинен удар — каза тя и ми подаде ледена кола.
Отворих я, отпих гигантска глътка и притиснах студената кутия в челото си.
— Благодаря. Това е страхотно.
— Не си мисли, че кльощавият ти бял задник ме е размекнал — отвърна тя. — Просто ме е страх, че ще умреш в тая нажежена кола и ще съсипеш репутацията на улица „Старк“. Хората ще кажат, че става дума за расово убийство и извратените ми бели клиенти ще се откажат от мен.
— Ще се опитам да не умра. Господ няма да позволи да съсипя бизнеса ти с извратеняците.
— Жестоко — ухили се тя. — Белите скапаняци плащат добри пари за огромния ми задник.
— Как е Лула?
Джаки сви рамене.
— Държи се. Благодарна ти е, че й изпрати цветя.
— Днес не е много оживено.
Джаки насочи очи към прозорците на фитнеса и прошепна:
— Да благодарим на Бога за това.
Проследих погледа й към втория етаж.
— По-добре е да не те виждат да говориш с мен.
— Да — съгласи се тя. — Бездруго трябва да се връщам на работа.
Останах така още няколко минути, като се наслаждавах на студената кола и на удоволствието да си прав. Завъртях се да се върна в колата и ахнах при вида на Рамирес — стоеше точно до мен.
— Цял ден те чакам да излезеш от колата — каза той. — Обзалагам се, че си изненадана от това колко тихо се движа. Въобще не ме чу, че се приближавам, нали? И винаги ще бъде така. Няма да ме чуваш, докато не скоча. А тогава ще е прекалено късно.
Поех си дълбоко дъх, за да успокоя лудото биене на сърцето си. Изчаках още една секунда, за да съм сигурна, че ще проговоря със стабилен глас. После го запитах за Кармен.
— Искам да знам всичко за Кармен — казах му. — Тя видя ли те да идваш?
— Ние с Кармен имахме среща. Тя си получи онова, което търсеше.
— Къде е Кармен сега?
Той сви рамене.
— Не знам. Изчезна, след като очистиха Зиги.
— Ами онзи тип, който е бил със Зиги? Кой беше той? Какво стана с него?
— Не знам нищо за него.
— Мислех, че са работили за теб.
— Защо не се качим горе да поговорим за това? Или пък да отидем да се поразходим с кола? Имам порше. Мога да те повозя.
— Не мисля, че ще стане.
— Ето, пак го правиш. Отказваш на Шампиона. Вечно отказваш на Шампиона. А той не харесва това.
— Разкажи ми за Зиги и приятеля му. Онзи със смачкания нос.
— Ще ти е по-интересно да ти разкажа за Шампиона. Как ще те научи да го уважаваш. Как ще те накаже, за да се научиш да не му отказваш.
Той пристъпи по-близо и горещината, която се излъчваше от тялото му, накара въздуха да изглежда едва ли не хладен.
— Мисля, че ще те накарам да прокървиш, преди да те изчукам. Харесва ли ти това? Искаш ли да те понакълцам, кучко?
Това е. Край. Изчезвам оттук.
— Няма да ми направиш абсолютно нищо — отвърнах категорично. — Не ме плашиш и никак не ме възбуждаш.
— Лъжеш.
Той ме хвана за ръката и ме стисна силно. Изпищях.
Сритах го яростно в кокалчето и той ме удари. Въобще не видях светкавичното замахване на ръката му. Ударът изплющя в ушите ми и главата ми се отметна назад. Усетих вкус на кръв и примигнах няколко пъти, за да проясня зрението си. Когато звездите пред очите ми изчезнаха, го напръсках право в лицето със спрея.
Бенито изви от болка и гняв и се запрепъва по улицата, покрил очите си с ръце. Виенето се превърна в давене и хъркане и той се просна на ръце и колене като огромно животно — направо раздразнен бизон.
Джими Алфа се затича към нас през улицата, последван от секретарката си и някакъв мъж, когото не бях виждала.
Мъжът се просна на земята до Рамирес и започна да го успокоява, като му повтаряше да си поеме дълбоко дъх.
Алфа и секретарката му се втурнаха към мен.
— Господи! — изохка Алфа, като пъхна чиста кърпа в ръката ми. — Добре ли си? Не ти е счупил нищо, нали?
Притиснах кърпата към устата си и я задържах там. Прокарах език по зъбите си, за да проверя дали всичките са си на мястото.
— Мисля, че съм добре.
— Наистина съжалявам — каза Джими. — Не знам какво му става и защо се държи така с жените. Извинявам се заради него. Не знам какво да направя.