Не бях в настроение да приема извиненията му.
— Можеш да направиш много неща. Прати го на психиатър. Заключи го. Заведи го при ветеринарен лекар и поръчай да го кастрират.
— Ще ти платя да отидеш на лекар — прекъсна ме Алфа. — Не искаш ли да отидеш на лекар?
— Единственото място, където възнамерявам да отида, е полицията. Ще подам оплакване и не можеш да ме спреш по никакъв начин.
— Помисли си поне един ден — помоли ме Джими. — Изчакай поне да се успокоиш малко. Той не би могъл да се справи с още едно обвинение в нападение.
12.
Отворих вратата на колата и се тръшнах зад волана. Потеглих предпазливо, като внимавах да не прегазя някого. Карах с умерена скорост и не поглеждах назад. Спрях на светофара и огледах нанесените ми щети в огледалото за обратно виждане. Горната ми устна беше сцепена и още кървеше. На лявата ми буза се бе образувала огромна тъмна синина. Бузата и устната ми започваха да се подуват.
Стиснах волана здраво и призовах на помощ всичките си сили, за да запазя спокойствие. Поех на юг по „Старк“ към улица „Стейт“ и после към „Хамилтън“. Когато се озовах на „Хамилтън“, се почувствах в безопасност в собствения си квартал и си позволих да спра и да помисля. Паркирах пред една бакалия и поседях в колата известно време. Трябваше да отида в полицията и да съобщя за нападението над мен, но не исках да напускам безопасното убежище на махалата, а и не бях сигурна как ще реагират ченгетата на последния инцидент с Рамирес. Беше ме заплашвал, а аз нарочно го бях провокирала, като паркирах срещу фитнеса. А това пък не беше много умно от моя страна.
Движех се благодарение на страховития прилив на адреналин, откак Рамирес бе застанал до мен. Сега обаче адреналинът се изпари и го заместиха изтощение и болка. Ръката и челюстта ме боляха ужасно, а пулсът ми май бе спаднал до дванадесет удара в минута.
Помислих си, че днес няма да успея да се добера до полицейския участък. Зарових из чантата си и намерих визитната картичка на Дорси. Е, все пак можех да продължа да хленча поне на него. Набрах номера му и му оставих съобщение да ми звънне. Не му обясних проблема. Реших, че нямам сили да разкажа цялата история два пъти.
Завлякох се в магазина и си купих портокалов сладолед на клечка.
— Тана тлополука — изфъфлих на продавача. — Утната ми те поту.
— Трябва да отидете на лекар.
Свалих обвивката на сладоледа и го притиснах към устната си.
— Аааах — въздъхнах. — Така е по-добре.
Върнах се в колата, запалих, дадох на заден и се фраснах в един камион за доставки. Целият ми живот премина пред очите ми като на лента. Помолих се на Господ да не позволи колата да е прекалено смачкана.
Двамата с шофьора на камиона слязохме и огледахме щетите. По камиона нямаше и драскотина. Дори боята му не бе олющена. Черокито обаче изглеждаше сякаш някой се бе опитал да изтръгне задната му броня с отварачка за консерви.
Шофьорът на камиона се вторачи в устната ми и попита със съчувствие:
— Семейни проблеми?
— Тлополука.
— Изглежда, днес не е щастливият ви ден.
— Въобте нямам татливи тни.
Тъй като аз бях виновна за катастрофата, а камионът въобще не бе пострадал, не изпълнихме ритуала с размяна на данните на застрахователите си. Огледах щетите за последен път, потреперих и се оттеглих, като размишлявах усилено кое е по-добро — да се самоубия или да застана срещу Морели.
Телефонът звънна точно когато си влизах у дома. Обаждаше се Дорси.
— Иткам та потам бвинение трету Рамирет — съобщих му мрачно. — Утари ме в тата.
— Къде се случи това?
— На улита „Тарк“.
Разказах му подробностите и отхвърлих предложението му да дойде у нас, за да дам показания. Не исках да рискувам случайно да се натъкне на Морели. Обещах му, че утре ще се отбия в участъка, за да попълня документите.
Взех си душ и вечерях със сладолед. На всеки десет минути поглеждах през прозореца, за да видя дали Морели не се е появил на паркинга. Бях оставила джипа в далечния ъгъл, където осветлението бе най-слабо. Ако успеех да оцелея през нощта, утре щях да закарам колата в сервиза на Ал и да го помоля да я оправи веднага. Нямах представа обаче как щях да платя.
Гледах телевизия до единадесет, после си легнах, като завлякох клетката на Рекс в спалнята, за да ми прави компания. Нямаше нито едно обаждане от Рамирес, нито пък следа от Морели. Не бях сигурна дали изпитвам облекчение или разочарование. Нямах представа дали Морели ме слуша и пази както се бяхме уговорили, затова си легнах със спрея, телефона и пистолета на нощното шкафче.