Поседях известно време в колата. Чувствах се ужасно тъпа и неспособна. Ами ако Морели си беше у дома? Какво щях да правя? Да го заплаша, че ще го обадя на майка му, ако не се съгласи доброволно да дойде с мен? Търсеха го за убийство все пак. Залогът беше адски висок. Не можех да си представя, че Джо би ме наранил, но пък вероятността да бъда смъртно засрамена бе доста висока. Не че някога срамът ме е спирал да се хвърля сляпо в някой малоумен проект… например в скапания брак с Дики Ор, тоя проклет задник. Споменът ме накара да се намръщя. Направо не можех да си представя как съм посмяла да се омъжа за човек на име Дики.
Добре де, да оставим Дики. Сега става дума за Морели. Време беше да проверя пощенската му кутия, а после и апартамента. Ако имах късмет (или пък бях напълно лишена от него, зависи от гледната точка) и той отвореше вратата, щях да лъжа като луда и после да изчезна. А след това щях да повикам полицията и да оставя мръсната работа на тях.
Измарширувах по асфалта и прилежно се втренчих в пощенските кутии, окачени на тухлената стена. Всички бяха пълни с пликове, но тази на Морели бе най-претъпкана. Минах по коридора и почуках на вратата му. Никакъв отговор. Страхотна изненада! Почуках отново и зачаках. Нищо. Отидох до задната част на сградата и преброих прозорците. Четири за Морели и четири за апартамента зад неговия. Щорите на Морели бяха пуснати, но аз се приближих до прозореца и надникнах вътре, като се опитвах да видя нещо между тях. Ако внезапно щорите се вдигнеха и се появеше нечие лице, щях да подмокря гащите. За щастие, нищо подобно не се случи. Но за съжаление не видях и абсолютно нищо. Върнах се в коридора и опитах останалите три апартамента. Два от тях бяха празни. Третият бе обитаван от възрастна жена, която живееше тук от шест години, но никога не бе виждала Морели. Задънена улица.
Върнах се в колата, настаних се удобно и се зачудих какво да правя. Наоколо бе пълно мъртвило — от отворените прозорци не гърмяха телевизори, не се мотаеха хлапета на колела, по малката морава нямаше кучета. Мястото не бе от тези, които привличат семейства. Нито пък от онези, където съседите се познават добре.
На паркинга влезе спортна кола и спря на едно от предните места. Шофьорът поседя известно време зад волана и се зачудих дали и той има същата задача като мен. Тъй като нямах какво друго да правя, реших да изчакам и да видя какво ще стане. След пет минути от колата слезе един мъж и тръгна към коридора на Морели.
Не можех да повярвам на очите си. Беше братовчедът на Джо, Морели Авантата. Той несъмнено си имаше и истинско име, но не можех да си го спомня. Откак се помнех, го познавах като Авантата. Живееше на една пресечка от болница „Свети Франсис“, когато бяхме деца. Вечно се мотаеше с Джо. Стиснах палци с надеждата, че Авантата идва да прибере нещо, което Джо е оставил при някой съсед. Или пък че в този момент се опитва да отвори някой от прозорците на Джо. Тъкмо се наслаждавах на идеята, че Авантата прониква с взлом в апартамента на Джо, когато той се появи иззад сградата с ключ в ръка и най-спокойно си влезе през вратата.
Зачаках търпеливо и след десетина минути Авантата се появи отново с черен сак в ръка, качи се в колата си и изчезна. Изчаках го да излезе от паркинга и потеглих след него. Поддържах дистанция от две-три коли между нас, а сърцето ми биеше лудо, въодушевено от перспективата за десет хиляди долара.
Проследих Авантата до улица „Стейт“ и го видях да спира на един частен път. Подминах го и паркирах няколко къщи по-нататък. В миналото това е бил модерен квартал с просторни каменни къщи и големи, добре поддържани морави. През шестдесетте години, когато съсипването на квартали било любимо занимание на либералите, един от собствениците на къщи на улица „Стейт“ продал дома си на чернокожо семейство. През следващите пет години цялото бяло население се паникьосало и напуснало махалата. В къщите се нанесли бедни, които ги разделили на апартаменти. Дворовете били занемарени, а прозорците — заковани с летви. Но както често се случва с хубавите места, в момента кварталът отново ставаше моден и се съвземаше.
Авантата излезе от къщата след няколко минути. Тръгна си сам и без черния сак. Леле Боже! Следа. Какви бяха шансовете Джо Морели да седи в къщата със сака в скута си? Реших, че са минимални. Вероятно си заслужаваше да проверя. Имах две възможности. Или веднага да повикам полицията, или да проведа свое собствено разследване. Ако се обадех в полицията, а Морели не беше тук, щях да приличам на идиот, а ченгетата можеха да не проявят разбиране и да не са готови да ми помогнат следващия път. От друга страна, нямах никакво желание да разследвам сама. Това не беше подходяща мисъл за човек, току-що започнал работа като ловец на престъпници, но не можех да я пропъдя от главата си.