Каменното изражение не изчезна от лицето му.
Знаех какво си мисли — че е трябвало да си купя буик. И че подобни нещастия никога не се случват на хората, които карат буик. Излязохме от паркинга заедно и на шосе 1 се разделихме. Насочих шевито към магазина за ауспуси. Минах покрай мотел „Хауърд Джонсън“, покрай квартала с каравани и приюта за кучета. Другите шофьори ме заобикаляха отдалеч и не смееха да навлязат в пространството на гърмящата ми кола. След десетина километра забелязах радостно жълто-черния надпис на магазина за ауспуси.
Носех огромни тъмни очила, за да прикрия веждите си, но продавачът все пак се вторачи в мен. Попълних формулярите, подадох му ключовете и се настаних в малката чакалня, резервирана за настойниците на болни коли. След четиридесет и пет минути поех отново на път. Забелязвах дима само когато спирах на светофарите, а и червената лампичка примигваше само от време на време. Реших, че по-добро не мога и да очаквам.
Майка ми започна да мрънка веднага щом влязох вкъщи.
— Всеки път, когато те видя, изглеждаш все по-ужасно. Синини, рани, а сега и косата. И нямаш вежди, за Бога! Какво се случи с веждите ти? Баща ти каза, че си се набутала в някакъв пожар.
— Една кола на паркинга се подпали. Нищо особено.
— Видях всичко по телевизията — обади се баба Мазур, като избута майка ми настрани. — Казаха, че избухнала бомба. Колата отлетяла до небето. А в колата имало някакъв тип на име Байърс. Но пък от него не било останало много.
Баба беше издокарана в памучна блуза в розово и оранжево, яркосини ластични шорти, бели маратонки и чорапи навити малко над колената й.
— Харесват ми шортите — казах й. — Страхотен цвят.
— Баба ти отиде в този вид в погребалното бюро днес следобед — извика баща ми от кухнята. — На поклонението на Тони Манкузо.
— О, да, беше чудесно — рече баба. — Имаше и хора от телевизията. Най-доброто поклонение, което съм виждала напоследък. И Тони изглеждаше много хубав. Бяха му сложили вратовръзка с мънички конски глави.
— Досега ни звъняха вече седем пъти — прекъсна я мама. — Наложи се да обяснявам на всички, че баба ти е забравила да си вземе лекарството сутринта.
Баба изтрака с ченето си.
— Тук никой не разбира от мода. Човек не може да облече нещо различно — оплака се тя, погледна шортите си и поиска ценното ми мнение. — Е, какво мислиш? Смяташ ли, че са подходящи за следобедно поклонение?
— Разбира се — отговорих. — Но ако беше вечерно, щях да обуя черни.
— И аз си мислех същото. Трябва да си купя едни хубави черни шорти.
В осем часа вече бях натъпкана с вкусна храна, успокоена от семейната обстановка и готова да се върна към независимия живот. Излязох от къщата на нашите, натоварена с храна, и подкарах към апартамента си.
През по-голямата част от деня бях избягвала да мисля за експлозията, но беше време да се изправя срещу безмилостните факти. Някой се беше опитал да ме убие, но този някой не беше Рамирес. Бенито искаше да ми причини болка и да ме накара да му се моля. Беше страшен и отвратителен, но освен това беше и предвидим. Разбирах го много добре. Той просто беше откачен.
Но бомбата не беше проява на лудост, а планирано и премислено действие. Целта на взрива бе да отърве света от една определена досадна и дразнеща личност.
Защо се случваше на мен? Защо някой би искал да умра? Още докато си задавах въпроса, сърцето ми се сви от ужас.
Паркирах шевито в средата на паркинга и се зачудих дали утре сутрин ще имам смелостта да завъртя ключа. Джипът на Морели бе отнесен и от пожара почти нямаше следи. Асфалтът беше напукан там, където бе горяло черокито, но нямаше жълти полицейски ленти, нито обгорени останки, които да бележат мястото.
Влязох си у дома и открих, че лампичката на телефонния ми секретар свети яростно. Дорси ми бе звънял три пъти с молба да отговоря на обажданията му. Не звучеше дружелюбно настроен. Бърни ми се бе обадил, за да ми съобщи, че в магазина им има разпродажба, и ме бе поканил да я посетя. Двадесет процента намаление на миксери и безплатна бутилка готово дайкири за първите двадесет клиенти. Очите ми се замъглиха при мисълта за едно ледено дайкири. Бяха ми останали няколко долара, а миксерите не можеха да са прекалено скъпи, нали? Последното обаждане беше от Джими Алфа. Отново ми се извиняваше и изразяваше надеждите си, че не съм била лошо наранена от Рамирес.
Погледнах си часовника. Почти девет. Не можех да се добера до магазина на Бърни, преди да затворят. Лошо. Бях убедена, че ако изпия едно дайкири, ще мисля много по-добре и вероятно се сетя кой се е опитал да ме превърне в спътник на земята.
Пуснах телевизора и се настаних пред него, но мислите ми бяха другаде. Търсех потенциални убийци. От арестуваните от мен единствено Лони Дод беше възможен, но пък той лежеше в затвора. Не, по-вероятно това бе свързано с убийството на Кулеса. Някой се притесняваше от факта, че душа наоколо. Не можех обаче да си представя, че някой се е разтревожил толкова много, та да реши да ме убие. Смъртта е адски сериозна работа.