Сигурно пропусках нещо. Нещо, свързано с Кармен, Кулеса или Морели. Или пък със загадъчния изчезнал свидетел.
Грозна мисъл се прокрадна в мозъка ми. Доколкото разбирах, представлявах смъртна заплаха само за един човек. И този човек беше Морели.
Телефонът звънна в единадесет. Вдигнах, преди да се включи секретарят.
— Сама ли си? — попита Морели. Поколебах се за миг.
— Да.
— Защо се поколеба?
— Какво мислиш по въпроса за убийството?
— За чие убийство говорим?
— За моето.
— Тази мисъл направо ме затопля.
— Просто се чудех.
— Качвам се. Чакай ме до вратата.
Пъхнах спрея със сълзотворен газ в колана на шортите си и го прикрих с тениската. Залепих око за шпионката и отворих вратата, когато Морели се появи в коридора. Видът му се влошаваше с всеки изминал ден. Имаше спешна нужда от подстригване, а лицето му бе покрито с едноседмична брада, която вероятно му бе пораснала само за два дни. Джинсите и тениската му бяха като свалени от някой клошар. Той затвори и заключи. Огледа обгореното ми и изранено лице и синините по ръката ми. Изражението му беше мрачно.
— Не искаш ли да ми разкажеш за това?
— Сцепената устна и синините са от Рамирес. Имахме спречкване, но аз спечелих. Напръсках го със спрея и го оставих да драйфа насред улицата.
— А липсващите вежди?
— Хм. Това вече е малко по-сложно.
Лицето му доби прекалено сериозен вид.
— Какво стана?
— Колата ти избухна.
В продължение на няколко секунди нямаше никаква реакция.
— Искаш ли да ми обясниш по-подробно? — накрая запита той.
— Добрата новина е, че вече не трябва да се притесняваш от Морти Байърс.
— А лошата?
Взех регистрационния номер на черокито от плота в кухнята и му го подадох.
— Това е единственото, което остана от джипа ти.
Морели се вторачи шокирано и безмълвно в номера.
Разказах му как съпругата на Морти Байърс го напуснала, а после и за бомбата и трите обаждания от страна на Дорси.
Морели стигна до същото заключение като мен.
— Не е бил Рамирес.
— Направих списък с всички, които може да желаят смъртта ми — споделих с Джо. — Твоето име беше на първо място.
— Само в мечтите ми — отвърна той. — Кой друг беше в списъка?
— Лони Дод, но мисля, че още гние в затвора.
— Някога да си получавала смъртни заплахи? От бивши съпрузи или гаджета? Да си прегазвала някого наскоро?
Не възнамерявах да реагирам на обидите му.
— Добре де — каза накрая той. — Значи смяташ, че това е свързано с убийството на Кулеса?
— Да.
— Уплашена ли си?
— Да.
— Добре. Значи най-после ще започнеш да внимаваш.
Морели отвори вратата на хладилника, извади храната, която ми беше дала мама, и я изяде студена.
— Трябва да внимаваш, когато говориш с Дорси. Ако открие, че работиш с мен, може да те обвини в съучастничество.
— Имам неприятното подозрение, че бях въвлечена в съдружие, което определено не е в мой интерес.
Морели си отвори бира.
— Единственият начин да си прибереш десетте бона е да ти позволя да ме заловиш. А няма да го направя, ако не мога да докажа, че съм невинен. Ако решиш да сложиш край на сделката ни, просто ми кажи. Но тогава ще трябва да забравиш за парите.
— Това е долно изнудване.
Той поклати глава.
— Не. Това е само суровата действителност.
— Досега можех да те напръскам със спрея поне сто пъти.
— Не мисля така.
Извадих бързо спрея, но преди да успея да го насоча, той го изби от ръката ми. Флаконът излетя към другия край на стаята.
— Този опит не се брои — казах. — Очакваше, че ще го направя.
Морели довърши сандвича си и пъхна чинията в миялната машина.
— Винаги го очаквам.
— А сега накъде?
— Ще продължим по същия начин. Очевидно сме успели да притесним някого.
— Не обичам да бъда мишена.
— Няма да започнеш да хленчиш сега, нали?
Джо се просна пред телевизора и започна да прелита от канал на канал. Изглеждаше изморен. Седеше отпуснато, облегнат на стената, сгънал единия си крак. След малко се спря на някакво тъпо шоу и затвори очи. Дишането му стана равномерно, а главата му се отпусна на гърдите.
— Мога да те напръскам още сега — прошепнах.
Морели вдигна глава, но не отвори очи. Лека усмивка изкриви ъгълчетата на устата му.