— Това не е в твоя стил, сладурче.
Събудих се в осем. Морели още спеше на пода пред телевизора. Минах на пръсти покрай него и излязох да потичам. Когато се върнах, той пиеше кафе и четеше вестник.
— Има ли нещо за бомбата? — попитах.
— Историята и снимките са на трета страница. Наричат я „необяснима експлозия“. Не са написали нищо интересно.
Той ме погледна над вестника.
— Дорси остави още едно съобщение на телефонния ти секретар. Няма да е лошо да видиш какво иска.
Изкъпах се набързо, облякох чисти дрехи, размазах малко крем с алое върху обгореното си лице и последвах олющения си нос към кафеварката. Изпих половин чаша, докато четях комиксите, после звъннах на Дорси.
— Получихме анализа от лабораторията — съобщи ми той. — Със сигурност е било бомба. Професионална работа. Разбира се, от всяка библиотека можеш да си вземеш книга, която да ти обясни как да изработиш професионална бомба. Ако искаш, можеш да си я направиш дори ядрена. Е, смятах, че трябва да знаеш това.
— Подозирах го.
— Имаш ли представа кой би могъл да направи такова нещо?
— Не разполагам с имена.
— Ами Морели?
— Възможно е.
— Вчера в участъка те изпуснах.
Опитваше се да ме подмами. Знаеше, че в цялата история има нещо странно, но още не бе разбрал какво. Е, добре дошъл в клуба на незнаещите, Дорси.
— Ще се опитам да дойда в участъка днес.
— Наистина трябва да дойдеш.
Затворих и си сипах още кафе.
— Дорси иска да отида в участъка.
— Ще го направиш ли?
— Не. Ще ми зададе въпроси, на които не мога да отговоря.
— Трябва да покиснеш известно време и на улица „Старк“ тази сутрин.
— Не и днес. Имам да върша други неща.
— Какви неща?
— Лични.
Морели повдигна вежди.
— Трябва да оправя някои неща… просто за всеки случай — смотолевих неясно.
— За какъв случай?
Махнах с ръка небрежно.
— В случай че нещо се случи с мен. През последните десет дни ме преследва професионален садист, а сега съм в списъка на някакъв кретен, който си пада по бомбите. Чувствам се малко уплашена, ясно ли е? Остави ме на мира, Морели. Трябва да се видя с няколко души. Имам си и лична работа.
Той нежно откъсна парченце увиснала кожа от носа ми.
— Ще се оправиш — меко каза Джо. — Разбирам, че си уплашена. Аз също се плаша. Но ние сме добрите, а добрите винаги побеждават.
Чувствах се като пълен идиот, тъй като Морели стоеше тук и се държеше мило с мен, а аз всъщност исках да изтичам до магазина на Бърни да си купя миксер и да си получа безплатното дайкири.
— И как възнамеряваш да си свършиш работата без джипа? — попита ме Джо.
— Прибрах си шевито.
Той потръпна.
— Не си го паркирала пред кооперацията, нали?
— Надявам се бомбаджията да не знае, че това е моята кола.
— Ох, майчице!
— Сигурна съм, че няма за какво да се тревожа.
— Да. И аз съм сигурен. Но ще сляза долу с теб, за да се уверя.
Събрах си нещата, проверих прозорците и включих телефонния секретар. Морели ме чакаше до вратата. Слязохме долу заедно и спряхме, когато стигнахме до шевито.
— Дори и бомбаджията да знае, че това е твоята кола, трябва да е адски тъп, за да опита същия номер два пъти — отбеляза Морели. — Статистиката сочи, че вторият удар винаги идва от другаде.
Прозвуча ми доста логично, но краката ми бяха залепнали за асфалта, а сърцето ми биеше лудо в гърдите.
— Добре. Тръгвам — казах най-после. — Сега или никога.
Морели се беше проснал по корем и оглеждаше долната част на шевито.
— Какво виждаш? — попитах го.
— Маслото тече.
Той изпълзя изпод колата и се изправи.
Вдигнах капака и проверих нивото на маслото. О, чудо! Скапаната кола отново се нуждаеше от масло. Сипах вътре две кутии и затръшнах капака.
Морели беше взел ключовете от вратата и тъкмо се настаняваше зад волана.
— Отдръпни се — нареди ми той.
— В никакъв случай. Това си е моята кола. Аз ще я запаля.
— Ако някой от нас трябва да бъде взривен, по-добре да съм аз. Бездруго ще съм мъртъв, ако не намеря изчезналия свидетел. Отдалечи се от колата.
Той завъртя ключа. Нищо не се случи. Морели ме погледна.
— Понякога трябва да фраснеш таблото — посъветвах го.
Той завъртя ключа отново и стовари юмрук върху таблото. Колата се закашля и запали. Поръмжа свирепо известно време, после се успокои.
Морели се отпусна зад волана със затворени очи.
— Мамка му!
Погледнах го и се ухилих.
— Намокри ли ми седалката?
— Много смешно.
Той слезе от колата и ми направи път да се настаня вътре. После любезно се поинтересува:
— Искаш ли да те последвам?